Уилям Дийл - Владетелят на Ада

Тате отказваше да плаща данъци, защото, както казваше, това били пари, които отивали в джобовете на евреите, които държали правителството за гушата. И накрая те го подгониха. Бяха десетина-петнадесет души и ни изхвърлиха нещата пред къщата, взеха ни фермата и я продадоха, и вкараха тате във федералния затвор в Канзас. Бях на шестнайсет и точно преди да го отведат, той ме изпрати в Арканзас да живея при Посе Комитатус в един комплекс, който имаха в Озаркс. Никога вече не видях тате, защото тогава станаха онези свивания в затвора между бели и негри и тате го наръгали с отвертка. Мразех ги всички. Мразех негрите и кукувците, и шпионите, мразех ги до последния човек за всичко, което ни бяха сторили на нас с тате.

Отец Зийк Лонгфелоу, който беше и един от водачите на Посе Комитатус, ме осинови и от този момент бях обучаван на Библията, на конституцията, учех история и подобни по два часа на ден, а следобедите ни учеха как да се бием и да оцеляваме и на партизанска тактика. Научих се как да правя гранати и как да скъсявам дулото на пушка, и къде са смъртоносните точки по човешкото тяло, и как да правя бомби и запалителни вещества, и ни учеха как да взривяваме мостове и телефонни релейни станции и радиостанции, и летища, и цистерни с гориво. Нанасяш удара и се укриваш, нанасяш удара и се укриваш, това беше основното нещо, на което ни учеха. През лятото ходехме да бивакуваме на север — Колорадо, Монтана, Айдахо — а те ни пускаха в планините само с нож и канче и трябваше да се учим как да оцеляваме сред природата. Страшно ми харесваше.

Когато станах на осемнадесет, отецът ме изпрати в армията и се озовах в 82-ра въздушнопреносима дивизия, и той ми даде името на човека за връзка, когато отида във Форт Браг в Северна Каролина. Той беше сержант — казваше се Грейнджър, Бари Грейнджър — и беше бръсната глава. Там бяхме четиридесетина души от нашите и аз попаднах на мястото си. Бях залепил нацисткия флаг в шкафчето си и носех пречупено кръстче на верижка около шията си. Ходехме много късо подстригани и се обличахме като тях, когато бяхме извън поделението. Джинси и авиационни якета, червени презрамки и черни бойни ботуши с червени, бели или пурпурни връзки. Навъртахме се в онзи бар, дето му викаха „Ровинг Ай“, а там имаха една задна стая, нещо като наш частен клуб. Там пиехме и стриптийзьорките идваха и се събличаха и така нататък.

Грейнджър си имаше къща извън базата и ходехме там, и четяхме нацистка литература и гледахме документални филми за Хитлер на видеото. Имаше голямо мазе и беше складирал в него към пет хиляди пълнители и сума ти експлозиви, взривни капсули и гранати. Даваше ни заповеди какво да донасяме и ние го крадяхме от складовете на базата, и той ни плащаше.

А в събота вечер понякога отивахме на лов. Така му казвахме — лов. Пипвахме по някой педал или пор, така им казвахме на негрите, или някой чифутин и ги смачквахме от бой. Една вечер бяхме излезли петима в градчето близо до базата, заедно с Грейнджър, който имаше открит „Файърбърд“, и гледаме едно негро ефрейтор да се разхожда по улицата с бяло момиче. Грейнджър ни казва: „Я вижте тоя шибан черен педал — с блондинка.“ И спира, ние се изсипваме от колата, изгонваме момиче-то и брикетът му с брикет, започва да му се дърпа лайното от страх, мрънка да сме го били оставели на мира и тем подобни, и иска да духне, ама ние сме го заобиколили от всички страни. И тогава Бари извади едно въже от колата, направи примка и я нахлузи на врата на брикета, а брикетът реве, та се къса, Бари пък стяга примката и брикетът си прехапва езика. Никога не съм виждал по-изплашено негро. Очите му се бяха издули като палачинки и само хълца, а Грейнджър му вика: „ти, мръсно копеле такова, умри поне като мъж“ — и премята другия край на въжето на един клон и завързва ръцете на чернилката зад гърба му. Казва ми на мен и на едно друго момче да дърпаме въжето, издигаме го над земята и завързваме нашия край на въжето за дървото. Оня рита, мята се и само хърка. Изчакахме, докато най-накрая затихна, и се метнахме, в колата и си тръгнахме. На следващия ден цялата база шуми, че негрото бил линчуван, и всички разправят, че това бил Кланът. Никой не издаде нищо. Никой от нас не беше уплашен или разтревожен. Доколкото знам, не арестуваха никого.

След като се уволних, се прибрах в Арканзас. Тогава за пръв път чух за Светилището. Отец Зийк ме изпрати там. Каза ми, че започвали да сформират армия и че там ми било мястото. Взеха ме в църквата на Зоропат, една от армейските бригади. В армията на Светилището имаше четири армейски бригади. Проповедникът беше майор Мецингер. Бях произведен лейтенант и много се гордеех. Те бяха организирани, не като Посе или Нациите, защото Генерала е велик! Когато за пръв път се запознах с Генерала, си рекох — ето това е истински герой от войната. Стоеше изправен като телеграфен стълб и с глас като лавина ми каза: „Синко, Божият агнец, Който умря заради нашите грехове, се завръща, за да съди греха, както Лъвът от племето на Юда. Нашата мощ расте, и силите адови не ще и надделеят, и никой жив смъртен не ще й се противопостави, и никой враг не ще успее да я съкруши, никое царство не може да й устои.“ Казваше ми го направо на мен и изведнъж се сетих за Откровението, глава десета: „И видях друг, силен Ангел да слиза от небето, обгърнат от облак: над главата му дъга, и лицето му като слънце, а нозете му като огнени стълбове; в ръката си държеше разгърната книжка; и тури десния си крак на морето, а левия — на земята; и извика с висок глас, както лъв вика, а когато извика, седемте гръма проговориха със своите гласове.“ Това ме върна към Библията. Това ме върна към скрижалите. Това ме върна към праведния живот.