Уилям Дийл - Владетелят на Ада

— Не можете ли да ги откриете в армейските архиви?

— Изобщо няма такива. Енгстрьом е водил група, наречена „Фантом“. Черни операции. Мисията им е била толкова секретна, че всички архиви и за нея, и за членовете й са били унищожени. Тя дори и не е упомената в служебното досие на Енгстрьом. Всичко, което се казва там е, че е служил във военното разузнаване във Виетнам от 1967 до 1975 година.

— Толкова дълго?

— Е, зависи от гледната точка — отвърна Кастен. — Сега погледнете снимката от Пустинна буря. Момчетата се усмихват, всички освен Енгстрьом, чието изражение не се е променило и след двайсет години. Вижте Шрак, който е застанал точно до него, и двамата млади мъже, коленичили пред него. Този точно пред него е Гари Джордан, а другият, коленичил до Болинджър, е Карл Ренц. И двамата са пастори на Енгстрьом.

— Пастори ли? — удиви се Вейл.

— Те са пастори на четирите църкви на Светилището.

— Този Мецингер, за когото споменахте, е третият пастор. Кой е четвъртият?

— Джеймс Джоузеф Рейни, последният от тексаските рицари от ордена на Бялата камелия.

— Добрият генерал е с широки интереси.

— Джими, събери я със снимката на президента от Пустинна буря.

— Веднага — отговори червенокосият младеж. Още една фотография се появи до другите — тази на Лорънс Пенингтън, застанал пред една карта с показалка в ръка.

— Ирония на съдбата е, че Лорънс Пенингтън е президент на САЩ, а Енгстрьом е водачът на една от най-опасните групи на ненавистта в страната — каза Кастен.

— Къде е иронията? — попита Вейл.

— Иронията е там, че Енгстрьом ненавижда Пенингтън, а Пенингтън дори и не е подозирал за съществуването на Енгстрьом.

И Кастен му разказа историята.

Близо до Ке Сан, Южен Виетнам, 31 януари 1968.

Северновиетнамците отпразнуваха първата нощ на Тет, виетнамската лунна Нова година, с масирани нападения срещу американските и южновиетнамските бойни части. Осемдесет и пет хиляди виетнамски партизани заляха страната, а зад тях, готови да хукнат подире им, бяха в готовност още 85 000.

— Рота Чарли, тук Фокс, чувате ли ме?

— Чувам те, Фокс.

— Говори полковник Уитъкър, дайте ми веднага полковник Пенингтън.

— Той е тук до мен, сър. Момент.

Радистът подаде слушалката на Пенингтън, който се беше свил в края на една оризова нива. От време на време някоя мина избухваше близо до тях и ги засипваше с кал и вода. Пенингтън беше адски уморен. Не беше сменял прогизналите си дрехи от два дни. Свечеряваше се.

— Пенингтън слуша.

— Лари, аз съм, Лу Уитъкър. Каква ти е позицията?

— На петнадесетина мили северно от Ке Сан. Войниците ми са пръснати на майната си. Какво става, по дяволите?

— Около нас направо валят виетконгци. Нападнали са ни по цялата територия на тая проклета страна. Снощи някаква група камикадзе е пробила стената на посолството. На охраната са й трябвали цели пет часа, за да ги ликвидира.

— Проклятие, откъде са се пръкнали толкова много?

— Откъде можем да знаем, по дяволите? Говори се, че са превзели Хю на крайбрежието и тук в Сайгон сме като в обръч. Имай предвид, че поне десет хиляди жълти дяволи идват към Ке Сан.

— Ха, идват. Та те направо са ни залели отвсякъде.

— Лари, трябва да изградиш нещо като фронт и да удариш тези копелета преди да са се добрали до града. Тук имаме пет хиляди морски пехотинци, които се опитват да удържат града, а срещу тях са се изправили пет пъти повече.

— Че къде са по-малко! Какво искаш от нас, Лу, да хукнем да ги търсим ли?

— Няма да е лошо.

— Господи, хората ми са направо като пребити. Живи трупове.

— Че кой не е? Направи каквото можеш.

Пенингтън и радистът му побягнаха покрай избуялия ориз, избягвайки снайперистката стрелба и връхлитащите мини. Той бе загубил капитана си и двамата си лейтенанти предната нощ. Вече от час работеше с Коб, главния сержант, за да прегрупира силите си.

— Щом открием това виетконгско подкрепление, дето се е запътило насам, му скачаме на врата — каза той на Коб.

— С какво ще му скочим, сър? Не ни останаха нито патрони, нито гранати.

— Пет пари не давам, Коби, Застрелвайте ги, съсичайте ги, ритайте ги, ръфайте ги. Кажи на момчетата, че искам да чуя бунтарски крясъци и ревове. Ако не друго, поне ще изплашим проклетите му копелета до смърт.

След два часа Пенингтън и Коб поведоха ротата към гористия залив и изведнъж някакво лице се пръкна в мрака само на метър-два от Пенингтън. Бяха се сблъскали със самия враг. Пенингтън вдигна пистолета и простреля копелето в окото. В гората избухна истинска канонада. Навсякъде се завързаха жестоки ръкопашни схватки. Пенингтън се втурна напред, като стреляше наляво и надясно с 45-калибровия си пистолет. По едно време усети как нещо го прониза в рамото, после го улучиха пак, но той продължи напред, като сечеше с ножа си, а с другата ръка използваше пистолета като чук. Пламъчетата на изстрелите проблясваха в мрака като светулки. Войниците му крещяха като луди.