Уилям Дийл - Владетелят на Ада

— Готово — каза Енгстрьом и угаси двигателите. Един от групата подхвърли въже на брадатия снайперист, който върза лодката за едно дърво. Кървавите ножове просветваха под фенера, докато нападателите разпаряха пакетите и изсипваха съдържанието им в реката. Енгстрьом гледаше как кафявите кристали хероин се завъртат в миниатюрни водовъртежи и изчезват. Когато приключиха с унищожаването на товара, Енгстрьом запали моторите, завъртя лодката и я насочи срещу течението.

Мецингер блокира кормилото и сряза въжето.

Енгстрьом се приведе над жертвата си, която лежеше с лице, забито в палубата, и рязко дръпна главата нагоре. Мускулите му за миг рязко изпъкнаха, докато разсичаше с тежкото острие вратните прешлени. После завърза кървавата глава за косите към радиоантената.

— Тогава Давид се затече — запя той, втренчен нагоре по реката, — и като стъпи върху филистимеца, и взе та изтегли меча му из ножницата, удари го и отсече с него главата му; филистимци, като видяха, че техният юнак умря, удариха го на бяг. Първа книга Царства, глава седемнадесета.

Обърна се, скочи през борда и заплува към брега. Заби ножа си в един дънер и застанал до кръста в реката, дълго ми кръвта от ръцете си.

Историята на Пенингтън във Виетнам се превърна в легенда. Беше от онези истории, които армията обича и по които много си падат вестниците; от онези истории, които донасят на войниците ордени на честта.

Енгстрьом беше тайното оръжие на армията, командирът на проект „Фантом“ с подразделенията си „Спектър“, които действаха дълбоко в тила на Виетконг, всички тренирани и обучени за партизанска борба, мъчения, убийства, работа с експлозиви. Методите им толкова излизаха извън всякакви рамки, че всички архиви от проекта след войната бяха засекретени или унищожени.

Пенингтън се върна от Виетнам, за да излиза по паради, донесе си генералска звезда и Орден на честта. Енгстрьом се върна майор, който дори нямаше право да говори какво е правил на войната.

Лорънс Кълвър Пенингтън и Джошуа Люк Енгстрьом бяха постъпили в армията в един и същи ден, 23 август 1952 година. Седемнадесетгодишни и надъхани с патриотизъм, и двамата се бяха записали доброволци, вместо да чакат да ги повикат. Жадуваха за бойни подвизи в Корея. Енгстрьом, син на проповедник-фундаменталист от Уайоминг, беше простовато планинско момче, което едва бе изкарало гимназията. Пенингтън идваше от Арлингтън, Вирджиния, беше завършил с отличие и баща му беше дипломат от кариерата.

Една нощ по време на основното обучение Пенингтън забеляза високия младеж от западните щати да седи сам на стъпалата на щаба. Седна до него, извади пакет „Честърфийлд“, тръсна го и му предложи цигара.

— Благодаря, не пуша — каза Енгстрьом.

— Носталгията май те е награбила, а? — попита Пенингтън, докато си палеше цигарата.

— Не. Просто досега не бях попадал на толкова горещо място.

— Откъде си?

— Декстър, Уайоминг.

Пенингтън подсвирна.

— Доста далеч си от дома. Аз съм Лари Пенингтън, Арлингтън, Вирджиния — каза той и протегна ръка.

— Джош Енгстрьом.

— Да не си каубой? — попита весело Пенингтън.

— Ами — отвърна Енгстрьом. — Дори не съм се качвал на кон. Обаче съм разнасял вестници с велосипед.

— Едно лято разнасях „Сатърдей Ивнинг Поуст“ на абонати — исках да изкарам за велосипед. Голям глупак бях! В кои войски искаш да постъпиш?

— В танковия корпус — отвърна Енгстрьом.

— Танк искаш да караш значи. Не е лесна тая служба.

— Навремето си мечтаех как карам танк — проговори Енгстрьом, вперил поглед в звездите. — Като Патън. След като войната свърши, искам да остана в армията.

— Значи искаш да станеш кадрови офицер, а? И аз също.

— Да, искам да стана офицер. — Енгстрьом изгледа Пенингтън и срамежливо се усмихна. — Много ми се иска един ден да стана генерал.

— Хубаво е човек да си мечтае — каза Пенингтън. — На мен пък много ми се иска един ден да стана началник на обединените щабове.

И двамата се разсмяха. След тази нощ вече никога не се срещнаха.

Енгстрьом постъпи в танковите войски. Пенингтън — в офицерската школа. След корейската война Енгстрьом получи повторно назначение за преквалификация и следващите няколко години беше един от многото курсанти, затънали в реорганизацията на следвоенната армия. Пенингтън беше определен да продължи обучението си в Уест Пойнт, завърши с отличие и тръгна по служебната стълбица. Той беше самото въплъщение на офицера, за който бленува армията: умен, чаровен, дипломатичен, фин, брилянтен стратег, и приет в обществото.