Уилям Дийл - Владетелят на Ада

— Искам честното ти мнение, Били. Мислиш ли, че това е операция на някоя милиция?

— Ами… било е старателно планирано. Професионална работа — поне от видяното досега. А полагането на телата по този начин може да е някаква гротескна военна почит.

— Банда мръсни убийци! Акт на тероризъм срещу народа на Съединените щати, просто и ясно. Това ми мирише само на Светилището. Мисля, че Енгстрьом най-накрая вече е превъртял съвсем. Обявил е война на Съединените щати.

— Да, сър.

— Съгласен ли си с мен?

— Сър, тук съм само от тридесет минути и не мога да видя от другата страна на пътя. Не бих искал да правя никакви предположения.

— Ти току-що ни представи подробен доклад при много трудни условия, Били. Заслужаваш поздравления. Благодаря ти. Ще ни държиш в течение, нали?

— Абсолютно, сър.

— Искам да докладваш направо на Клод Хукър.

— Разбрано, сър.

— Благодаря ти.

Хардистан затвори телефона и се обърна към Айзък.

— Задача номер 1, Айзък. Намери тоя проклет камион.

Лицето на президента беше поруменяло от гняв.

— Това проклето копеле Енгстрьом! — изръмжа той.

— Извинете ме, сър, но не е ли малко рано да правим… — започна Симънс.

— Нали чу какво каза Хардистан — изръмжа в отговор Пенингтън. — Добре обмислена и планирана военна операция, и то точно в задния двор на Енгстрьом. Хладнокръвно убийство на американски войници и унищожаване на имущество. Проклет акт на тероризъм. Кой друг би бил способен да го направи?

— Посе, Ковенант, Арийците, някоя банда бръснати глави. Може да е всяка една от тези групировки.

— Мислиш, че една банда пъпчасали хлапаци с бръснати глави могат да осъществят такава засада?

— Някои биха могли.

— Помислете само върху следния факт. Единствената милиция достатъчно близо, за да го извърши, са Арийците в Юта. На другите би им се наложило да пропътуват стотици мили в непознат терен. Вероятността е практически нулева. А и какво биха могли да направят с тоя камион гигант? По дяволите, какво изобщо може да се направи с осемнадесетколесен камион? Та това е все едно да вдигнеш плакат какво са направил.

— Щом са били достатъчно способни да осъществят нападението, можете да се обзаложите, че са имали съвсем ясна представа какво ще правят с камиона — обади се Мардж Кастен.

— А на изгрев слънце ще имат преднина от шест, седем часа. И да ви кажа, Енгстрьом може и да е религиозен фанатик, но е и брилянтен тактик. Това е само негова работа.

— Просто исках да кажа, че на този етап трябва да бъдем дискретни…

— О, за Бога, Хари, нямам намерение да свиквам пресконференция и да обвинявам публично Светилището. Това обаче става задача номер едно. Отне ни цяла вечност, докато осъзнаем факта, че Енгстрьом и бандата му представляват сериозна заплаха. Сега трябва да наваксаме загубеното време.

— Извинете ме, господин президент — намеси се Мардж Кастен, — бих искала да направя едно предложение.

— Казвай.

— Повече от година душим около генерал Енгстрьом и Светилището и до този момент не сме открили нищо. Ако сте убеден, че те са замесени в сериозни престъпления — убийства, грабежи, пране на пари, престъпления срещу правителството — бих искала да назначим специален обвинител, да сформираме специална част… и да ги обвиним по параграфите на РИКО.

— О, Господи! — простена Симънс и заклати глава.

— Какво означава това? — нахвърли се Пенингтън върху директора на Бюрото.

— Искам да кажа, какво повече би могъл да направи един специален обвинител от онова, което ние вече сме направили? — оплака се Симънс.

— Да се съсредоточи върху проблема — натърти Кастен.

Симънс я изгледа злобно, но не каза нищо.

— Ако тук има такова престъпление, трябва да заведем дело — добави тя.

— Звучи ми така, сякаш сте си наумили някого за тази работа — каза Хукър.

— Така е — кимна тя.

— И кой е този юридически вълшебник? — изсумтя язвително Симънс.

— Мартин Вейл.

— Да не е онзи, дето измъкна делото в Илинойс изпод носа на Пийт Райкър? — попита Хукър.

— Стане ли дума за случаи по параграфите на РИКО, никой не може да му стъпи и на малкия пръст. До този момент е извоювал най-голямата присъда по РИКО в историята. Деветдесет милиона.

— Това беше делото с „Атлас-Уестърн“, нали? — попита президентът. — Той пъхна в затвора Том Лейси и онзи, как му беше името, от „Атлас“…

— Гросман — подсказа Симънс.

— Да, точно така, Гросман. И двамата получиха сериозни присъди, нали? — Пенингтън се усмихна. — Никога не съм харесвал нито единия, нито другия.