Уилям Дийл - Владетелят на Ада

— Добро утро, госпожо.

— Добро утро, Ед — каза тя, като размаха пропуска си.

— Кой е дошъл до този момент?

— Вие сте първа — отвърна той, отваряйки й вратата.

— Добре — каза тя и намигна, докато влизаше в асансьора за първия етаж, където чакаше Хукър. Лицето му бе мрачно както винаги. Съветникът по националната сигурност никога не се усмихваше. Беше с тъмносин костюм, бяла риза и виненочервена вратовръзка. И както винаги имаше вид на буден от часове.

— Кафе и пасти — каза той, докато я въвеждаше в Овалния кабинет. — Той ще дойде всяка минута.

— Не можеш ли да ми кажеш поне нещичко? — помоли тя.

— Нека оставим това на президента.

— Кой още ще дойде?

— Обичайният състав.

— Ти си направо самото изобилие от информация тази сутрин. — Тя отиде до сребърния сервиз, наля си кафе, взе си курабийка със сладко от кайсии и седна на дивана.

Минута по-късно в кабинета се втурна Лорънс Пенингтън. Беше висок грубоват мъж със силен загар и късо подстригана сивееща коса над лице на ястреб. Белегът от дясната му вежда до челюстта го правеше още по-страшен. Всички в страната знаеха, че бе получил раната си в ръкопашен бой с виетнамски партизани, бой, който му бе донесъл Сребърна звезда и Пурпурно сърце. Знаеше се също, че Пенингтън е завършил с отличие военната академия Уест Пойнт, че е герой от Корея и Виетнам, командващ генерал от войната в Залива, станал главнокомандващ армията и пенсиониран с пет звезди, след което бе избрал да се кандидатира за президент. Съвършеният президент — военен герой с грубоват външен вид. Беше избран с огромно превъзходство, но завистливите конгресмени, доминирани от политическите му врагове, бяха саботирали програмите му и го бяха направили за смях поради липсата му на опит в битките с Капитолия. Сега, две години след като бе заел президентското кресло, той беше разбит така, както никога не бе разбиван на бойното поле.

Беше облечен в сив анцуг и бели маратонки и гледаше на кръв.

— Добро утро, господин президент — каза Кастен и стана.

— Добро утро, госпожо генерален прокурор — кимна той. — Съжалявам, че ви вдигнах толкова рано. И ме извинете за неглижето, надявам се да потичам малко след съвещанието.

Той измъкна кутия диетична кола от една кофа с лед, дръпна капачката и отпи. Тя добре съзнаваше, че сега едва ли е моментът да задава най-вълнуващия я въпрос. Той щеше да й каже каквото трябва, когато станеше готов.

— Работният персонал на Белия дом още не е станал — изръмжа той. — Сигурен съм обаче, че ще справим и без тях. Хари, Уейн и Уендъл ще дойдат всяка минута.

Хукър, Симънс, Бродски и Харисън, каза си тя. Националната сигурност, ФБР, Министерството на вътрешните работи, Службата за контрол върху алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия и генералният прокурор.

— Как е Емилио? — попита президентът с насилена усмивка.

— Благодаря, много добре. Завършва през юни. В челната десятка. Не мога да се оплача.

— По дяволите, дори и не съм си помислял за такова нещо — каза той. — Челната десятка в юридическия факултет на Харвард. Сигурно направо сте луда от щастие.

— Луда съм от щастие.

На вратата се почука и Хукър въведе Хари Симънс, шефа на ФБР, Уейн Бродски от Службата за алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия, и Уендъл Харисън — министъра на вътрешните работи. Разумът й трескаво запрехвърля възможностите. Какво би могло да се случи, та да събере генералния прокурор, тези четирима мъже и президента заедно в пет сутринта. Те поздравиха с „Добро утро“ и отидоха да си налеят кафе.

Симънс беше висок, със здраво мускулесто тяло и войнствено изражение. Един черен кичур му придаваше сатанински вид. Беше служил като полицейски шеф в Детройт и Ню Йорк преди да поеме работата от Робърт Луис, чиято администрация бе замесена в крупен скандал. Бродски беше плешив, месест и крачеше с вдървена походка. Двамата имаха една обща черта — напрегнати, арогантни очи — на Симънс дълбоко хлътнали, а на Бродски прихлупени от тежки клепачи. Уен Харисън беше различен от тях. Беше строен и слаб, с приятна усмивка, чувствени очи и руса коса. Косата му придаваше вид на сърфист, какъвто всъщност навремето беше бил — на млади години, преди да постъпи в Охраната на горите и да прослужи дванайсет години в Скалистите планини. Баба му по майчина линия беше индианка от племето чероки. Харисън беше първият човек с истинска американска кръв, който бе получил длъжността министър на вътрешните работи, циничен факт, като се имаше предвид, че навремето истинските американци бяха притежавали цялата територия на сегашните Съединени щати.