Уилям Дийл - Владетелят на Ада

— Кастен слуша.

— Госпожо генерален прокурор, обажда се Клод Хукър. Президентът иска да свика съвещание колкото е възможно по-скоро. Колко бързо можете да стигнете тук?

— След двадесет минути. Какво става, Клод?

— Не знам, но е много развълнуван.

— Охо!

— Лимузината ви вече е на път към вас.

— Благодаря.

Кастен беше добре организирана. Всичко беше подготвено преди да си легне, точно в случай че позвъни прекият телефон, както често се случваше. Дрехите й бяха готови за скачане в тях, куфарчето също, кафемашината — и тя. Мардж Кастен наметна халата си, забърза в кухнята, включи кафемашината, после взе един бърз душ.

Можеше да е станало всичко. Някой можеше да е починал. Някой член на кабинета, може би. Или може би съдия от Върховния съд. Не. Това едва ли би го развълнувало до такава степен. Значи някаква криза. Каквото и да беше, само след минути щеше да го научи.

Бързо се облече, сипа лъжичка захар в пластмасовата чашка с кафе, отпи глътка, после отиде в спалнята, извади 9-милиметровия си „Глок“ от кобура, закрепен под плота на нощното шкафче, и го пъхна в чантата си.

Обличането, душът и излизането й отнеха девет минути. Лимузината чакаше. Десет минути до Белия дом.

Блъскан от вятъра, хеликоптерът се спусна в долината Битъррут на тридесетина метра над реката, лъчите на двата му мощни прожектора едва успяваха да пробият виелицата. Пилотът се приведе напред и се взря през предното стъкло. Беше едър мъж, грубоват, с яки ръце и набола брада.

— Имате късмет, господин Хардистан — изсумтя той. — Каквото и да е станало в Изгубената следа, няма къде да избяга, поне докато не отмине зимата.

Уилям Хардистан, заместник-директор на ФБР, вторият по важност човек в Бюрото, се гушеше в арктическото яке, с което му бе услужил един от агентите в Бат. Не каза нищо. Очите му бяха втренчени право напред, в завоите на реката под тях.

Пилотът внезапно дръпна машината нагоре и я издигна на шейсет метра. Изгубиха реката сред снежната вихрушка, лъчите на прожекторите безпомощно затънаха в снежния мрак. Хардистан се размърда неспокойно на седалката си.

— Не се притеснявайте, тъкмо минаваме над Сула. Най-нормално градче, но пък си имат църква. Хич не ми се ще да ви видят виснал на камбанарията сутринта.

— Мерси — каза Хардистан с нисък пресипнал глас, малко по-висок от шепот.

— Често ли правите такива неща?

— Само когато нямам избор. А ти?

Пилотът се изсмя.

— Само когато няма нищо по-интересно за правене.

Хардистан зърна малкото градче да се плъзга под тях. Само тук-таме в някои къщи светеше, останалата част беше потънала в мрак.

— След десет минути пристигаме.

— Това са добри новини, Сид. Ти си превъзходен летец.

Хардистан не знаеше фамилното име на летеца. Бяха му го представили като Сид и това беше всичко. А пилотът нямаше и представа, че спътникът му е вторият човек във ФБР, човек всячески избягвал евтината популярност и успял да преживее режима на Хувър, Уейко, Руби Ридж, Оклахома Сити и скандалите с лабораторията на ФБР — и през цялото това време издигал се по служебната стълбица.

Напред сякаш проблеснаха светлини.

— Какво беше това? — запита Хардистан.

— Може би вашите хора използват прожектори при търсенето.

— Сигурно. Докараха един служебен микробус от Мисула. Има всичко освен сауна.

— А, сауна, не е лошо! — Миг по-късно пилотът добави:

— Май са докарали десетхилядиватови прожектори. Ще улеснят работата.

Той прекара хеликоптера над светлините, провери за жици високо напрежение, после снижи машината. Хардистан почти не усети допира със замръзналата земя. На петнадесетина метра от тях в замъглената от неспирния сняг светлина, засипан със скали, дървета, пръст и останки от разбитите машини се намираше входът към прохода Изгубената следа.

— Какво е станало, да не е имало свличане? — запита Сид, докато Хардистан разкопчаваше колана си.

— На такова ми прилича.

— ФБР вече и свличания ли разследва? — ухили се пилотът.

Хардистан се усмихна уморено.

— Така изглежда. Благодаря ти, Сид. Ако някой път пак ми потрябва пилот за такива случаи, веднага ще те потърся.

— Е, чак пък толкова — каза пилотът и стисна ръката му. Заместник-директорът на ФБР скочи от хеликоптера и затича, като се приведе да избегне все още въртящите се витла.

Джеф Айзък пресрещна Хардистан веднага щом той излезе от обсега на витлата. Айзък беше агентът, който ръководеше офиса в Мисула, беше на двадесет и девет години, най-младият ръководител от Бюрото.