Уилям Дийл - Владетелят на Ада

— Здравейте, господин Хардистан — каза той, докато разтърсваше ръката му.

— Джеф, направо не вярвам на очите си! Да докараш микробуса дотук в това време.

— Аз пък не мога да повярвам, че долетяхте с хеликоптер — изрева Айзък, за да надвика излитащата машина. — Хайде да се качим в микробуса, там е малко по-топло.

Микробусът представляваше подвижна лаборатория, оборудвана с всевъзможна електронна апаратура, сателитен приемник за визуални доклади, две кушетки и кухничка. Отвън бучеше мощен генератор. Вятърът блъскаше немилостиво лабораторията и фучеше покрай прозорците и вратите.

Айзък бе разгънал върху масата две карти. Той бързо обясни на Хардистан къде се намират и опасностите, които можеше да създаде времето. После докладва накратко за самата засада, докато заместник-директорът си водеше стенографски записки.

— Било е брилянтно планирано, сър. Направили са капан на конвоя точно тук, в прохода, разрушили са предната и задната охраняващи коли, убили са всичките десетима души от конвоя, взривили са и двата края на прохода, като са предизвикали свличания, които са го блокирали. И това в мрака, при силна виелица, само за пет минути.

— Откъде знаеш колко време им е отнело? — попита Хардистан.

Айзък отиде до един магнитофон.

— Чуйте това. Името на човека е Норман Шийлдс. Той е ловец, рибар и любител радиооператор, живее някъде там… — младият мъж посочи нагоре към планините — … и е чул нападението. Всички телефони в областта са били прекъснати, така че той е събудил един свой приятел радиолюбител, който живее — забележете — в Мейн. Неговият приятел го е включил на телефония, той се обажда в Мисула и те ни го препредадоха.

— Чудесата на съвременните комуникации.

Айзък включи магнитофона и Хардистан се заслуша внимателно в разговора.

— Господин Шийлдс? Обажда се Джеф Айзък, ръководител на Бюрото в Мисула.

— Норман Шийлдс слуша.

— Доколкото разбирам, тази нощ сте чули някакви пукотевици.

— Пукотевици е точно казано. Легнах си към десет, тук при мен нямам нито телефон, нито ток, спряха ги към седем, и се събудих от експлозиите. Първото нещо беше да погледна часовника, беше точно 10 часът и 27 минути. Първо се чуха две експлозии, почти едновременно, бам-бам, нещо такова. После имаше силна пукотевица, като фойерверки, после силен взрив. Много силен, и след около тридесет секунди още два, още по-силни. И това беше всичко. Свърши точно в 10 часа и 32 минути.

— Чухте ли някакви тежки автомобили след втората голяма експлозия?

— Не чух нищо освен това, което ви казах. Вятърът малко остана да ме отнесе из планините, въобще имах късмет, че изобщо чух нещо. Преценявам, че дойде от северозапад, вероятно на две или три мили. Искам да кажа, че не беше съвсем близо. Станах и отворих прозореца, за да чувам по-добре.

— Сигурен ли сте за времето?

— Всяка неделя настройвам часовника по сигнала от Гринуич по радиото.

Айзък изключи магнитофона.

— Имаме си ушечуец — каза Хардистан.

— Засякъл е точното време. Пет минути, сър. Тук са действали истински професионалисти.

Хардистан кимна.

— Доведох петима души — каза Айзък. — Веднага започнахме да снимаме зоната на престъплението с полароиди и видеокамери, но апаратурата замръзва и човек не може да стои прекалено дълго отвън. След два часа цялото място ще е покрито с поне десет сантиметра сняг. А с него ще кажем сбогом на всички физически доказателства.

— Страхувам се, че е така. Опитваме се да каталогизираме всичко, което открием. Няма останали следи, за които да се заловим. Изобилие от гилзи. И това, което е останало от двата ровъра. — Айзък стана. — Елате навън да ви покажа нещо. Направо няма да повярвате на очите си.

Униформеният пазач от секретните служби на входа на Белия дом отдаде чест, когато видя кой е на задната седалка на лимузината.

— Добро утро, госпожо генерален прокурор.

— Добро утро, Чет.

Колата се насочи към входа на западното крило на Белия дом, спря, агентът от охраната изскочи и отвори вратата. Генералният прокурор се измъкна от колата, изля останалото кафе от чашата, извади хартиена салфетка от чантата си, напъха я в чашата и я остави на пода отзад в автомобила. Пазачът проследи познатия му вече ритуал с кафето и задържа погледа си върху нея, докато тя се приближаваше към него. Беше красива жена, малко над метър и шейсет, с тъмнокестенява коса и кафяви очи, облечена елегантно в сив вълнен костюм, с тъмносин шал около шията. Без връхна дреха. Той се изпъна мирно и каза: