Уилям Дийл - Владетелят на Ада

— Какво стана?

Баща му не отговори, изправи се на колене, хвърли още един поглед надолу и каза:

— Добре, отиде си.

— Защо се беше прицелил във Флойд?

Баща му напъха пушката в калъфа.

— Нали веднъж ми каза никога да не насочвам пушката срещу нищо, освен ако нямам намерение да го застрелям? — продължи момчето.

— По дяволите, просто се забавлявах, Чип. Упражненията поддържат формата.

— Спомняш ли си когато ме хвана, че се целя в една от кокошките на Хендерсън? Беше същият ден, когато ми подари първата ми пушка — и ти я заключи две седмици. Това ми каза тогава: „Никога да не насочваш пушката срещу каквото и да било, освен ако не мислиш да го застреляш.“

— Това беше преди цели четири години, Чип. Ама че памет имаш!

— Някои неща не се забравят.

— И ще ми вземеш ли сега моята пушка? — пошегува се баща му.

Момчето се замисли за момент.

— Още не съм достатъчно голям. Може би догодина.

Разсмяха се, изправиха се и изтръскаха снега от дрехите си.

— Да ти кажа, не е зле да проследим този елен и да се пробваш.

— Само един изстрел. Ако не улуча, ще го оставя.

— Тогава се прицели добре.

— По-добре първо да го открием — каза момчето.

— Аз ще тръгна подир него и ще го подкарам нагоре към теб. Сложи заглушителя, защото иначе някоя лавина като нищо може да ни погребе живи.

Бащата се запровира между дърветата, намери следите на елена и тръгна по тях. Накрая зърна животното да криволичи в една горичка, ровейки в снега, и спря. От време на време хвърляше погледи към хълма.

Високо над него Чип също зърна елена, спря и вдигна пушката си. Еленът се изкачваше по хълма на тридесетина метра от него. Той подпря дулото на едно дърво, проследи бягащото животно, улови го с телескопичния прицел и закова кръста върху гърдите му. После изрева:

— Ууууу!

Стреснат от внезапния вик, еленът замря за миг, ушите му щръкнаха. Момчето натисна спусъка, видя как еленът подскочи на място с ужасени очи. Отстъпи крачка-две, после задните му крака се подгънаха. След миг поддадоха и предните и животното рухна в снега.

Бащата излезе от гората и спря над падналия елен. Чип се присъедини към него.

— Право в сърцето. — Баща му се приведе и опипа топлия труп. — Доста добре се е охранил. Сигурно има към двеста кила. — Той вдигна блесналите си в усмивка очи към Чип. — Еленовите пържоли са ни осигурени до края на зимата.

Чип измъкна един брезент от товарното отделение на снегохода, увиха елена и го овързаха с дебело въже, после го закачиха за двата снегохода.

— Тази нощ ли ще го дерем?

— Не — отговори бащата. — Може да изчака. Тази вечер ще ходя в църквата.

Докато се качваха на снегоходите, бащата протегна ръка и докосна сина по за рамото. Момчето го изгледа през рамо.

— Добър изстрел.

— Е, чак толкова — каза гордо момчето, направи малка пауза и добави саркастично: — Когато се прицеля в нещо, аз стрелям.

— Голяма работа си — каза баща му.

12 януари, 10 часът и 15 минути, Скалистите планини.

Водачът на маслиненозеления осемнадесетколесен камион се приведе напред — носът му почти опря в стъклото. Едри снежинки бомбардираха автомобила, чистачките ги размазваха в белезникава каша. Водачът едва виждаше ровъра на петнадесетина метра отпред. Вторият шофьор — ефрейтор — изучаваше картата, която бе проснал върху коленете си, захапал тънко халогенно фенерче.

— Навлизаме в тоя проход, за който ни предупредиха, сержант.

— Обади се на Райли и му съобщи. Кажи му, че задните му светлини едва се виждат.

— Разбрано.

— Господи, за какъв дявол ни изпратиха по този път?

— Казаха, че времето щяло да се оправи — отвърна ефрейторът.

— Тия шибани армейски метеоролози сигурно познават само кога идва мензисът на жените им.

Армейският конвой прекарваше товар оръжия и амуниции от един оръжеен склад в Спокейн, Вашингтон, до военновъздушната база в Маунтън Хоум, Юта. Маршрутът им беше през Мисула, Монтана, после на юг по междущатско шосе 93 в Юта на междущатско шосе 84. Пътят им на юг от Мисула минаваше през долината Битъррут. Пътят на запад беше през надвисналите планини Битъррут — една назъбена гранична ивица между Монтана и Айдахо, чиито върхове се спускаха надолу като гладки гранитни стени. На изток реката Битъррут граничеше с пътя, а зад нея се издигаха бляскавите върхове на Сапфирените планини. Цялата околност беше планинска.

Пътят водеше на юг до шестдесетата миля от Мисула, където правеше рязък завой под прав ъгъл на изток в участък с дължина колкото едно футболно игрище, после отново извиваше на юг. Този остър зигзаг беше известен като Прохода Изгубената следа, открит през 1804 година от Луис и Кларк. При ясно време долината нямаше да представлява никакъв проблем за преодоляване. Но един фронт ненадейно се бе раздвижил и сега, по средата на нищото, ги брулеше жесток зимен ураган. В непрогледния мрак на нощта бурята ги бе принудила да намалят скоростта си до тридесет мили в час. Пътят, който трябваше да продължи само осем часа, щеше да им отнеме най-малко от дванайсет до петнайсет — и то при условие, че не им се наложеше да спират.