Уилям Дийл - Владетелят на Ада

— Те не дадоха и цент за кампанията ви — каза Хукър.

— Може би именно поради това.

Всички се разсмяха.

— Вижте, господин президент, Бюрото и без това прави всичко, което по силите му — намеси се умолително Симънс. — РИКО изисква много голямо участие от страна на ФБР…

— Знам, Хари. Знам също така, че ако Светилището — или която и да е друга парамилитарна формация — върши това… тогава следва да им отделим приоритетно внимание.

— Можем да го направим, сър. Изпратил съм заместник-директора на мястото на престъплението…

— Късмет, Хари, късмет — сряза го Пенингтън. — Хардистан просто се е случил само на стотина мили от мястото.

Сразен, Симънс рухна на дивана и заби поглед в пода.

Като всички човешки същества, и Пенингтън беше подвластен на грешки. Неговият недостатък беше, че изживяваше нещата прекалено дълбоко, беше прекалено емоционален във всичките си дела — и в приятелствата си, и в работата, и в гнева си, в любовта, войната и ненавистта. Членовете на кабинета му се бяха научили да разпознават задаващия се гняв, контролиран, но клокочещ под повърхността като вулкан. Той можеше да пресече една дискусия само с поглед, с начина, по който се изкашляше, или чрез каменното си мълчание. В един момент той можеше да понесе и най-голямото нещастие с нечовешко спокойствие, а в следващия една маловажна злоупотреба или непочтеност можеше да го накара да се развилнее като ураган.

В момента гневът му се трупаше само като си мислеше за генерал Джошуа Енгстрьом и Светилището на Бога и Божия гняв. Не се чувстваше принуден да обяснява на подчинените си за причините за гнева си или откъде знае, че Енгстрьом стои зад засадата в прохода Изгубената следа.

Всички се смълчаха. Пенингтън отиде до прозореца, който гледаше към градината с розите, и се замисли за сина си и внука си — как всеки ден играят футбол на ливадата.

Ами ако бяха те? Ами ако бяха те, проснати там на студа в найлоновите чували? Невинни деца, изпълняващи дълга си. Щеше ли да се чувства по-силен в убеждението си, отколкото сега? Отговорът беше не. Пред мисления му взор мигновено изплува Виетнам — как седи в стаята си в Сайгон и пише съболезнователни писма на родителите в Цивилизацията.

— Това е лично — каза той и се обърна. — Разбирам какво предлага Мардж. Сформирайте специална група и поставете начело необходимия човек. Те ще свършат работата. Ако има каквито и да било доказателства, ще се докопат до тях.

— Но това може да отнеме и години! — изплака Симънс. — Не помните ли колко ни трябваше да пипнем Готи? Цели шест години!

— Госпожо генерален прокурор, колко време му трябваше на вашия човек да вкара Лейси и онзи…

— Гросман — подсказа генералният прокурор.

— Да.

— По-малко от две години — отговори Кастен.

— И какво преследва това? — попита президентът. — Искам да кажа, какъв ще е диапазонът на този проект?

— Ще трябва да съберем доказателства, които да докажат престъпно взаимодействие между общностите, съставляващи Светилището.

— Това са църкви — обади се Симънс. — Това само усложнява проблема.

— Не съвсем. — Генералният прокурор не беше съгласна. — Ние завеждаме делото и търсим причини за арестуване на основните престъпни лица и техните сподвижници. Вероятно генерал Енгстрьом, командирите на всяка една от четирите единици и още половин дузина други, плюс всякакви граждани и институции — банки, фирми, радиостанции, всичко, използвано като фасада за престъпна дейност, свързано с обвиняемите. Ако пък се окаже, че институциите са църкви, голяма работа. Започнем ли, сваляме меките ръкавици.

— Това ще ни струва доста — забеляза Бродски.

— Доста — кимна Кастен. — Дори и не мога да си представя приблизително сумата. Щом обаче съберем нужната информация и започнем делото, ще трябва да намерим федерален съдия, който да ни даде празни бланки за арест, защото четирите църкви са намират в четири различни щата. Щом преминем и този етап, можем вече да заведем официално юридическо дело срещу тях, запор върху имуществото, включително и оръжията им, автомобили, банкови сметки, всичко, придобито по престъпен начин.

— И тогава започва големият майтап — намеси се пак Симънс.

— Какво искаш да кажеш? — попита Пенингтън.

— Имам предвид как ще ги арестуваме. Те няма да се предадат без бой. А и процесът би могъл да се проточи две или три години.

— Мен вече няма да ме има в тази зала.

— Господин президент — каза Хукър, — вие ще бъдете тук още най-малко шест години.