Уилям Дийл - Владетелят на Ада

— Той посочи снимката. — Ето този.

— Звучи ми съвсем фантастично — каза Хардистан.

— Не съм съгласен — каза Файърстоун. — Единият от тях е вписан като мъртъв от погребалната служба, а другият е вписан като убит на виетнамската стена. Едното от двете трябва да е погрешно.

— Това, което е, не съществува… — каза Латимор, без да довърши.

— Свършил си отлична работа — похвали го Вейл. — Но няма да ни е от особена полза, ако не успеем да постигнем поне някаква идентификация.

— Ще ни е от полза, ако господин Хардистан вземе тази снимка и накара художниците си да състарят хората с двайсет и пет години и да направят шест различни пози. С коса, плешив, с брада, без брада, със слънчеви очила и обикновена. Дайте я на WWN — те ще я показват всеки час. После я дайте и на телевизионните мрежи навреме за новините в шест часа, а на следващия ден можете да продължите с вестниците. Все някой ще го разпознае.

— Ще ни се обаждат хиляди кукуригалници.

— Не е задължително. Когато се излъчва „Най-търсените престъпници в Америка“ със снимките в едър план, фалшивите обаждания не са чак толкова много. Между другото по този начин се залавят голяма част от търсените престъпници.

— Какво да кажем на медиите — искам да кажа, защо търсим този човек? — попита Вейл.

— Важен свидетел в текущо разследване — предложи Латимор.

— Явно си го обмислял много — каза Вейл.

— Само това ми беше в акъла, когато преди два дни потеглих оттук.

— Ами ако се окаже, че си сбъркал, Латимор? — попита Хардистан. — Какво ще се получи, ако се окаже, че погребалната служба казва истината? Ще се окаже, че търсим не този човек, когото трябва, и Дженингс ще се покрие дълбоко. Никога няма да го намерим.

— Как тогава се е озовал Дженингс на мемориала? — възрази Латимор.

— Слушайте, а защо не ги потърсим и двамата? — каза Вейл. — Да нанесем корекциите за възрастта и на двете фотографии, да измислим някаква история за пресата и да им кажем, че търсим и двамата.

— Ами ако и двамата са живи?

— Тогава ще имаме двама души вместо един — каза Вейл. — Дайте го първо на Азимур. Тя ще се скъса да го излъчва всеки час. Телевизионните мрежи ще го поемат два часа по-късно, а утре пресата също ще гръмне.

Хардистан отпи от кафето си, изучава известно време снимката и после кимна.

— Така може да изскочи нещо.

— Залагам на Туни — каза Латимор.

— Добре — съгласи се Хардистан. — Ще изпратя снимката по факса на нашия най-добър художник, Норм Фридкин. Не е необходимо даже да му обяснявам какво да прави. Той го прави от години.

— Имам само една молба — каза Латимор. — Ако го открием, бих искал да присъствам, когато му слагате белезниците.

Вашингтон, четвъртък, 10 часът и 24 минути сутринта, източно стандартно време

Президентът Лорънс Пенингтън седеше зад бюрото си в Овалния кабинет. Енгстрьом го бе поставил в невъзможна ситуация. WWN бе показала снимки и няколко неясни видеокадри от предявяването на заповедите за претърсване във Форт Яхве, като бе разровила отново засадата в прохода Изгубената следа и убийството на Джордж Уолър. Последното проучване на общественото мнение в сутрешното издание на „Ню Йорк Таймс“ бе показало спадане на рейтинга му с три точки. За първи път от месеци насам.

На вратата се почука и секретарката подаде глава.

— Генерал Джеймс е тук, господин президент.

— Да влезе, Милдред. Й никой да не ни прекъсва.

— Да, сър.

Джеймс влезе в кабинета. Беше висок мъж, наближаващ шейсетте, с бяла, късо подстригана коса. Носеше парадната си униформа и влезе енергично, сякаш кабинетът беше негов.

Пенингтън се надигна от бюрото си и тръгна към госта си.

— Както винаги, подранил с пет минути, Джеси — каза той, като го тупна по рамото. — Винаги един и същ. Кафе, нещо сладко?

— Не, благодаря, господин президент.

— Недей да бъдеш толкова официален, по дяволите. Сега сме само двамата. За Бога, двамата с теб се движим заедно още от Виетнам.

Генералът се усмихна и се отпусна.

— Винаги си бил една крачка пред мен, Лари. Какъв е проблемът?

— Трябва ми съвет.

— Аз да ти дам съвет? Та ти ми беше шеф. Какво е това, което го знам, а ти — не?

— Ела да ти покажа нещо.

Той поведе Джеймс към бюрото си, отвори едно чекмедже, измъкна последните кадри, заснети от АУАКС над Яхве, и ги разгъна на масата.

Джеймс се приведе над тях и ги заразглежда от около тридесетина сантиметра.

— Това е онзи комплекс в Монтана?

Пенингтън кимна.