Уилям Дийл - Владетелят на Ада

— Какво ще кажеш, Сам? Искаш ли да изиграеш ролята на Вейл и да чуеш този момък?

— Разбира се.

Наоми се върна към Бъргър и попита:

— Наблизо ли е?

— Точно срещу мен.

— Кажете му, че ще говори с Вейл.

— Значи бързо-бързо се е върнал, а?

— Разбира се.

Бъргър приглушено се изкикоти. Тя връчи слушалката на Сам.

— Здравейте — произнесе гласът от другата страна.

— Мартин Вейл слуша. Искали сте да разговаряме?

— Не по телефона. Лично.

— Вижте… как ви беше името?

— Гондорф. Ърни Гондорф. Казвам ви, че мога да ви изпея много неща за Енгстрьом и Светилището, но имам нужда от защита. Нали разбирате какво имам предвид?

— Демойн е доста далеч оттук, господин Гондорф. Бихте ли дали някаква, макар и приблизителна представа за какво става дума?

— Само елате и ме вземете, става ли? Няма да ви губя времето. Точка.

Секунда по-късно отново се обади Бъргър.

— Той остави слушалката.

— Не можете ли да му окажете някакво въздействие?

— Абсолютно никакво. Излязъл е от изтрезвителното, взел си е колата и веднага дойде при нас.

— И не иска да си тръгне?

— Не. И казва, че ако го принудим да си тръгне, ние ще сме виновни за смъртта му.

Файърстоун захлупи слушалката с длан.

— Какво мислиш, Наоми? Този момък не иска и да чуе да напусне офиса на Бюрото. Казва, че ако си тръгне, ще го убият.

— Уф. — Тя се облегна на стола и направи гримаса. — Е, самолетът не е зает. Какво имаме да губим?

— Господин Бъргър, ще дойдем при вас. След два часа пристигаме. Мислите ли, че ще се оправите с него дотогава?

— Нямам избор. Но ще побързате, нали? — изръмжа Бъргър. — Седнал е на бюрото ми и си тананика разни кънтрита, а изобщо няма музикален слух.

— Веднага тръгваме.

Демойн, 5 часът и 13 минути следобед, централно стандартно време

Ърни Гондорф беше як жилест мъжага, с развалени зъби зад подобие на усмивка, и късо подстригана коса. Носеше вълнена риза на райета, тъмнозелени кадифени панталони и скъпи ботуши. Присвитите му очи се стрелкаха из малкото помещение за разпит. Бъргър, който го въведе там, се присъедини към Парвър и Файърстоун в залата за наблюдение.

Бъргър беше набит здрав мъж с вече сивееща коса, подстригана късо, и наченки на бирено коремче. Беше облечен в изгладена бяла риза, зелена вратовръзка и тъмносини панталони. Гласът му проехтя като каменотрошачка.

— Ваш е.

Гондорф се огледа в огледалото. Лицето му беше само на няколко сантиметра от това на Шана Парвър — разделяше ги само специалното стъкло.

— Уф — възкликна Парвър. — Този човек не е ли чувал, че има четки за зъби?

— Не се приближавайте прекалено близо — предупреди я Бъргър. — Външният вид се придружава и от съответния аромат.

Парвър беше облечена по възможно най-консервативния начин: тъмносин костюм и виненочервена блуза. Дългата й гарвановочерна коса беше опъната назад в стегнат кок. Носеше очила вместо обичайните контактни лещи. Но въпреки това си оставаше все така умопомрачително красива. Файърстоун беше облечен както винаги, в кожено спортно сако, тъмнозелена вълнена риза и свръхмодерни черни каубойски ботуши. Изглеждаше повече като Джон Уейн, отколкото като Мартин Вейл.

Гондорф седна до масата — цялата в белези от гасените по нея цигари — и качи крака върху плота.

— Красиво — каза тя. — Направо е вълшебен.

— Блъснете му краката от масата, когато влезете — посъветва я Бъргър. — Така ще разбере кой от вас двамата е шефът.

— Ще го имам предвид — каза тя.

— Имате ли нещо против, ако гледам оттук? — попита Бъргър. — Взе да ми става интересен този тип.

— Нищо — каза тя. — Този видеорекордер зареден ли е?

— Винаги е зареден — увери я той.

— Ще имате ли нещо против, ако заснема интервюто?

— Не трябва ли първо да питате него?

— Ако откаже, изключете го.

— Разбрано.

Парвър и Файърстоун влязоха в стаичката. Файърстоун застана до стената, освобождавайки място за Парвър.

— Господин Гондорф, аз съм Шана Парвър, заместник генерален прокурор на САЩ. Това е съдия-изпълнителят Сам Файърстоун. Моля, свалете си краката от масата.

— Къде е Вейл? Казах му, че ще разговарям само с него.

— Упълномощена съм да говоря от негово име. А сега свалете краката си от масата и да започваме.

— Искам да видя Вейл.

Тя блъсна краката му от масата.

— Слушайте, Гондорф, прелетяхме толкова път дотук по ваша молба. Нали искате да ви помогнем? Тогава спрете да се държите като идиот и започнете да говорите или си тръгваме, а вие изхвърчате навън, а там вече могат да ви пръснат черепа, щом толкова не ви е грижа за него.