Уилям Дийл - Владетелят на Ада

— Този човек, организаторът, има ли име?

— Споразумяхме ли се?

— Може би. Каза ли ви организаторът как се канят да инвестират онези пари на ваше име?

— Не беше необходимо. Оръжия, експлозиви, муниции. Оборудване. Сиреч да ги използват за обучение, летни биваци, такива лайна.

— Току-що споменахте, че очаквали от вас да се върнете в обучението. Да не сте тренирали за обира?

— Да не се занасяте? То си беше чиста военна операция. Нито първата, нито последната. Бяха направили макети в естествена големина на камиона и на всичко останало. Прекарахме две седмици в шибаните им монтански планини. Тренировки по оцеляване и разучаване на бронираните коли до последния болт. Планът беше да направим четири или пет такива удара. Само че плячката беше толкова голяма, че всички страшно се възбудиха и искаха да се върнем в Монтана, да оставим плячката и да го отпразнуваме. Убийствата обаче не влизаха в плана.

— Убийствата? Какво искате да кажете? Колко души бяха убити?

— Бяха, такова… четирима.

— Вие сте ограбили бронирана кола на компанията „Пасифик“ — обади се Файърстоун.

— Значи сте чули за това, а?

— Ние сме на страната на закона, Ърни. Как можем да пропуснем обир на бронирана кола, възлизащ на четири милиона долара? Това беше на първите страници на вестниците. При това с четирима убити.

— Те не успяха да открият нищо. Преди обед вече бяхме напуснали щата. Само че ако сега направят повторна проверка на онези отпечатъци, с мен е свършено.

— Не е лъжа.

— Онези отпечатъци не ми излизат от ума още от обира. И снощи излизам, напивам се до козирката и накрая блъскам едно дърво в градския парк. Не си спомням нищо до момента, когато се събудих в изтрезвителното. Пръстите ми още бяха черни от мастилото. Господи, сърцето ми направо спря!

— И това стана тази сутрин?

Гондорф кимна.

— Не сте си губили времето.

— Реших, че ако ви се обадя, ще е по-добре, отколкото вие да ме намерите.

— Разумна мисъл.

— Гледах по новините Вейл. Много им се е наточил на милициите.

— Познавате ли генерал Енгстрьом?

— Срещал съм го. Говори много. Мисли си, че той е написал Библията.

— Чувала съм това.

— И така… госпожице Парвър, можете ли да направите нещо за мен?

— Зависи от онова, което вие ще направите за мен.

— Мога да разоблича цялата им банда.

— Ще ви се наложи да давате показания пред съда, ако успеем да докараме делото дотам. Съгласни ли сте да се изправите пред съда?

— Че защо не, по дяволите? Така съм затънал, че нямам какво да губя. В мига, в който духнах, вече са ме сложили в списъка си. Нали знаят, че съм бесен, дето ме прецакаха така мръсно с дела ми.

— Какво стана с четирите милиона?

— Нямам представа. Искам да кажа, не съм от тези, на които докладват тия неща.

— Когато се прибрахте след обира в Монтана, какво стана с парите?

— Прибрахме се направо във форта. Събрахме се там, отнесохме плячката в една от сградите, а оттам ни закараха в столовата да хапнем. Тогава ми дадоха двайсет и петте бона.

— И вие повече не видяхте парите?

— Не.

— Кой още беше там, когато доставихте плячката?

— Трима в колата. Организаторът и още двама.

— Познавате ли ги? Можете ли да ги идентифицирате?

Гондорф кимна.

— Енгстрьом беше ли там?

— Не.

— Някакви големи клечки? Висши офицери от дивизията?

— Не знам, не чух, не видях. Получавам амнезия, докато не се споразумеем, госпожице.

— Какво правите в Демойн, Ърни? На седемстотин мили от Монтана?

— Скривам си следите. Карах два дни, дремвах по-малко в някоя отбивка. Когато дойдох, реших, че мога да отдъхна. Настаних се в един мотел, излязох, пийнах, потърсих си дружка. И сигурно съм прехвърлил мярката, без да се усетя.

— Защо бягате?

— Те ми купиха кола. Банката финансира покупката и те подписаха документа на мое име. Това беше, защото мърморех. Почнаха да се досещат, че искам да изляза от играта. Не знаех, че още отначало е било планирано да убият онези четиримата. Това никога не стана на въпрос, докато тренирахме. После оня тип, дето го возех, ми каза, че сигурно са разсъдили, че ще се откажа да участвам, ако разбера, че ще ги застрелят. Каза ми също, че внесли в банката на шофьора на камиона някакви пари, за да направят да изглежда ужким че той е бил вътрешният им човек. Всъщност това беше охраната до шофьора. Май се казваше Бейлър… Та той ми каза, че след като вече и аз съм затънал, няма къде да мърдам. Исках да се махна, но те ми дължаха толкова много пари, че… Е, споразумяхме ли се?