Уилям Дийл - Владетелят на Ада

— Ами, той отглежда рози. Построи си много хубава оранжерия в задния двор. След смъртта на Илейн не се среща почти с никого.

— Имат ли деца?

— Не.

— Значи живее сам, така ли?

— Да.

— От колко време има тази втора работа? Тази, която го принуждава да пътува?

— Откакто е при нас. Работите му сигурно вървят много добре, защото купи „Фъргюсън Хардуер“ два месеца след като дойде. Спомням си го, защото бедният Орвил Фъргюсън се помина на моя рожден ден, двадесет и трети септември. А Дон запази името на магазина — то е нещо като традиция тук. Много благородно от негова страна.

— Приятели ли сте?

— Ами да. Както вече ви казах, бях близка с Илейн. Дон е много мил мъж. Беше треньор на Малката лига две години. Презвитерианския отбор.

— И пътува много?

— О, не много. Четири или пет пъти годишно.

— На коя от фотографиите го разпознахте, госпожо Доув?

— На всичките. Няма никакво съмнение. Това е Дон Удбайн.

— Можете ли да задържите така за минутка?

— Да, разбира се.

Агентът захлупи с шепа микрофона.

— Още някой да говори с Бад Рапидс, Мичиган, за Дон Удбайн?

Трима агенти вдигнаха ръце. Телефоните продължаваха да мигат.

— Бихте ли ни казали номера си, госпожо Доув?

Чикаго, събота, 1 часът и 1 минута следобед, централно стандартно време

(4 и 41 източно стандартно)

Хардистан току-що се бе прибрал в хотела, когато телефонът звънна. Беше Флойд Маккърди.

— Имаме попадение — каза Маккърди. — Пет обаждания и още продължават. Картината е като рисувана от натура.

— Кой е той?

— Казва се Дон Удбайн, от Бад Рапидс, Мичиган. Приблизителна възраст 50. Има магазин за железария, но също така и двумоторен самолет. Работел като консултант за правителството и пътувал пет-шест пъти в годината. Саможив. Не обича да го снимат. Пратил съм двама души там. Ако е той, мисля, че ще ни трябва специалната част.

— Не ще и въпрос. Не искам никой да приближава къщата му или самолета. Информирай местната полиция за това какво правим. Веднага се обаждам на Грег Флеминг.

Хардистан затвори, после набра номера на Вейл на обезопасения си клетъчен телефон. Вейл моментално отговори. Беше на път към вилата си.

— Латимор се оказа прав — каза Хардистан. — Май сме улучили убиеца.

— Кой е той?

— Туни. Сега се нарича Дон Удбайн. Живее в Бад Рапидс, Мичиган, от двадесет години. Това е на около 150 мили оттук. Изглежда ми почти сигурно. Ще вдигна по тревога най-добрия си екип по обезвреждане и ще ги закарам по възможно най-бързия начин веднага щом получа потвърждение за самоличността му.

Второто позвъняване на Хардистан беше до специалния отряд по обезвреждане на особено опасни престъпници към регионалния офис на ФБР.

— Обажда се Били Хардистан. Свържете ме с Грег Флеминг, моля… Пет пари не давам какво прави, трябва ми, и то веднага!

Бад Рапидс, Мичиган, 7 часът и 39 минути, вечерта.

Къщата на Дон Удбайн беше скромна едноетажна тухлена постройка, разположена върху голям ъглов участък. Две местни полицейски коли и една линейка с угасени светлини бяха паркирани през една пресечка от нея. Няколко мъже и жени и две деца се бяха събрали на тротоара до четирите черни фургона на специалната част на ФБР.

Облечен в бронирана жилетка и синьо яке с инициалите на ФБР, Грег Флеминг забърза по улицата и докладва на Хардистан.

— Евакуирахме семействата от всички съседни къщи.

— Добре.

Хардистан се обърна към малката група.

— Дами и господа, казвам се Хардистан. От ФБР съм. Съжалявам за неудобството, което ви причиних, но това е предпазна мярка, която винаги вземаме. Вие всички познавате съседката си, госпожа Ричардс. Тя много любезно ви покани всички да влезете в къщата й, за да не стоите на студа. Това няма да отнеме много време.

— Какво е направил Дон? — попита един от мъжете.

— Търсим го за разпит по углавно престъпление — отвърна Хардистан.

— Имате нужда от армия, за да задавате въпроси ли?

— Искаме всичко да мине безопасно за всички вас — кротко каза Хардистан и се качи в един от фургоните.

След малко Харисън Латимор доведе Либи Доув.

— И вие не изпитвате абсолютно никакви съмнения, че това е Дон Удбайн? — попита я Хардистан.

Тя почука по една от снимките.

— Той е. Това е Дои Удбайн. Всички го казват.

— Благодаря ви — кимна Хардистан. — Оказахте ни голяма помощ. Моля ви да се присъедините към останалите в къщата на госпожа Ричардс. Не искаме никого на улицата.