Уилям Дийл - Владетелят на Ада

— Да не е станала някаква грешка? — попита потресен Вейл.

— Отпечатъците му бяха навсякъде по фургона, Марти.

— Господи! Стемплър! — Вейл отново се взря през прозореца. — Всъщност не знам защо трябва да съм изненадан. Той е по-близо до живия дявол от всички, — с които съм се сблъсквал през живота си.

И погледна черната превръзка върху лицето на Джейн.

— Знаем ли къде се намира в момента? — попита Вейл. Гласът му отново бе придобил стоманения си тембър.

— Горе в планината, в нещо, което шофьорът му нарича „бункер“. Шофьорът се казва Джесъпс. Никога не го е виждал отвътре, но казва, че това било напълно оборудван комуникационен център. Имали и малко студио, където Стемплър си записвал проповедите.

— Но, как, по дяволите, се е измъкнал от онази въгледобивна мина? — попита Венъбъл.

— Може да е възкръснал от мъртвите — каза Вейл, погледна Хардистан и добави: — Искам го жив този кучи син. Искам да застане пред съда за всички хора, които е убил.

— Нямаш нищо против да изчакаме до понеделник, нали? — каза Хардистан. — По-добре да не изпращам никого там през уикенда. Ще се налага да претърсваме няколко квадратни мили, а сега там е пълно с хора, а и един Господ знае къде се намира дяволският му бункер.

— АУАКС не може ли да помогне в издирването му? — попита Венълъб.

— Те не могат да виждат през скали — поклати глава Хардистан. — Но сме изпратили и няколко наблюдателни самолета, които снимат планината във всички възможни ракурси. Стремим се да ги наблюдаваме от максимална близост, без да ги провокираме. Светилището прави веднъж месечно учения в съботните и неделните дни. Надяваме се повечето от хората им да се върнат на работа в понеделник. Което ще остави уязвимо командването, а именно то е, което ни трябва.

— Надявам се да имаме късмет — каза Вейл.

— Дай Боже — отвърна Хардистан.

Бад Рапидс, Мичиган, петък, 1 часът и 19 минути вечерта, централно стандартно време

Един час след като WWN разпространи първите фотографии на Дженингс и Туни, телефоните в специално оборудваната за целта зала на чикагския офис на ФБР започнаха да звънят. Първите обаждания бяха фалшиви. Но излъчването на портретите имаше отличен ефект.

Агент Линкълн беше първият, който случи на важно обаждане.

— Здравейте — обади се нечий нервен женски глас. — Аз съм госпожа Либи Доув. От Бад Рапидс, Мичиган.

— Да, госпожо Доув?

— Познах мъжа по телевизионните новини, онзи, когото търсите.

— Кой точно?

— Онзи, когото наричате Уейн Туни. Сигурна съм, че това е нашият съсед, Дон Удбайн. Да не е направил нещо незаконно?

— Просто се налага да се свържем с него, госпожо. Искаме да му зададем няколко въпроса. С какво се занимава той?

— Собственик е на местния магазин за железария.

Линкълн извъртя очи.

— От колко време познавате господин Удбайн? — попита той и почна да почуква с гумичката на молива по бюрото.

— Ами поне от двадесет години. Съпругата му Илейн беше една от най-добрите ми приятелки. Почина от рак преди две години.

— И от колко време притежава този магазин за железария?

— Откакто се нанесе тук преди двадесет години.

— Сам ли управлява магазина си?

— О, да. Освен когато пътува.

— Пътува ли? — попита Линкълн, започвайки да проявява интерес. — Много ли пътува?

— Работи като консултант за правителството. Затова има и собствен самолет.

Линкълн моментално спря да почуква с молива.

— Собствен самолет?

— О, да! Истинска красота. Със собствен хангар на фермата му на две мили от града.

— Можете ли да опишете самолета?

— Бял, със син стабилизатор, знаете… крилото е отдолу.

— С колко мотора е, госпожо Доув?

— С два.

— Той у дома си ли е сега — или в магазина си?

— Божичко, ами като не знам? Можете да позвъните в магазина му и да поискате да говорите с Чарли Мур. Той работи при Дон. Имам му телефонния номер.

— А сега ме изслушайте, искам да ми направите услуга, госпожо Доув. Не се обаждайте. Всъщност искам да не казвате нищо на никого. И да не се доближавате да къщата на Удбайн.

— Да не е направил нещо незаконно?

— Просто се налага да поговорим с него.

— Добре, но съм сигурна, че всеки в града го е разпознал.

Тя беше права. Светлините на няколко телефона мигаха. Всички обаждания бяха от Бад Рапидс. Агентите, които отговаряха на обажданията, махаха ръце и сочеха, че може да са попаднали на „жила“.

— Разкажете ми малко по-подробно за господин Удбайн, госпожо.