Уилям Дийл - Владетелят на Ада

— Ами… просто не знаех как да го направя. Бих искал да падна на колене пред теб и да ти поискам ръката по старомодния начин — каза той, почти заеквайки.

— Марти, ти се изчервяваш!

— Много е горещо.

— Не е горещо, ти просто се изчервяваш. Мисля, че това е прекрасно. И разбира се, че ще се омъжа за теб. Не мислех, че си от тоя тип мъже, иначе аз щях да те помоля първа.

— Сега съм от този тип мъже — каза той. — Не мога да си представя да прекарам остатъка от живота си без теб.

— Не е необходимо да се женим, за да изживеем живота си заедно.

— О… тогава какво да правя с това?

Той извади от джоба си една кутийка от черно кадифе, отвори я и й я подаде. Пръстенът беше с трикаратов кръгъл диамант, инкрустиран в злато. Просто и елегантно.

— Беше на баба ми — каза той.

Тя закри уста с ръка.

— О, Марти, толкова е прекрасен!

— Знам, че тя щеше да е страшно щастлива, ако можеше да ни види в този момент — каза той.

— Сигурна съм, че е някъде наблизо. — Тя стисна ръката му.

Той сложи пръстена на пръста й и я целуна.

— Чудя се дали момчетата ни наблюдават — каза тя, като вдигна ръката си и огледа пръстена.

— Може би трябва да ги поканим да изпият с нас по чаша шампанско?

— Позволено ли им е, докато са на работа? Имам предвид да пият.

— Една чаша шампанско?

— Ще е прекрасно да споделим радостта на момента с телохранителите си — засмя се тя.

Той вдигна уоки-токито и звънна на Ейвъри.

— Да, сър?

— Ейвъри, бихте ли отскочили с Клиф за минутка?

— Да, сър. Някакъв проблем ли има?

— Не, просто елате.

Момент по-късно двамата се появиха на вратата на кухнята. Ейвъри беше висок мъж, вече побелял. Клиф Мандел беше по-нисък, с черна, късо подстригана над ушите коса и черни очи, които бягаха неспир, проверявайки обстановката.

— Влизайте — каза им Вейл и ги въведе в трапезарията. — Знам, че не е по правилника, но двамата с Джейн бихме искали да споделим с вас радостта си. Ние ще се женим.

Двамата агенти се засмяха и ги поздравиха. Вейл напълни чашите им, доля и своята и тази на Джейн.

— За здравето и на двама ви — каза Бакстър. — Желая ви цял живот да сте щастливи така, както сте в този момент.

Джейн протегна ръка и диамантът заискри под светлината на свещите.

— Красиво — продума Мандел. — Желая и на двама ви най-голямото щастие на света.

Джейн се просълзи.

— Кога ще е големият ден? — попита Бакстър.

Джейн погледна Вейл и повдигна вежди.

— Веднага щом се справим с това дело — каза той. — Това устройва ли те?

— Трябва ли да чакаме толкова дълго? — прошепна тя.

Двамата агенти допиха шампанското си и Бакстър каза.

— Трябва да се връщаме на работа.

Беше девет и двайсет. Двамата излязоха от къщата.

Мартин и Джейн седнаха пред камината и довършиха шампанското си. Магу се бе излегнал в краката им и лениво оглозгваше кокала от една от пържолите. Внезапно спря и вдигна глава, ушите му щръкнаха.

— Какво има? — попита го Вейл. — Да не си чул някой заек да припка отвън?

Отвън Мандел вървеше покрай двуметровата телена ограда, която Хардистан бе настоял да вдигнат около имението. Прожекторът му бляскаше в мрака.

— Тук е спокойно, Ейвъри — каза той в микрофона си.

— Тук също — отвърна Бакстър. — Щеше да е чудесна нощ, стига да не беше тоя кучешки студ.

— Е, шампанското ни постопли малко — отвърна Мандел. Мислеше си за Вейл и красивата Джейн Венъбъл и колко щастливи бяха.

Това беше последната мисъл в живота му.

Фигурата сякаш израсна от земята зад него, надигайки се бавно сред гъстата шума, с очи блестящи върху почерненото лице. Инфрачервените очила бяха вдигнати на челото на убиеца, в ръката му имаше назъбен нож.

Мандел не долови шума. Туни бързо се пресегна, облечената му в ръкавица ръка сграбчи брадичката на Мандел и дръпна рязко главата му назад. Преди още Мандел да успее да извика, ножът преряза гърлото му. Въздухът със свистене напусна дробовете му. Мандел беше мъртъв още преди тялото му да рухне в краката на убиеца.

Убиецът бързо приклекна, изтри окървавеното острие в пръстта, взе радиошлема на мъртвия агент, изтри с шепа листа кръвта от него и го сложи на главата си. Посегна в ямата, в която се бе крил, и измъкна една найлонова торба — в нея беше пушката му. Изключи фенерчето, смъкна инфрачервените очила върху очите си и огледа гората. Внимателно избягваше светлините на къщата, които биха го заслепили. После се запромъква през гората да намери другия агент, когото умиращият бе нарекъл Ейвъри.