Уилям Дийл - Владетелят на Ада

— Просто ми казвайте Лаверн — изрече тя с широка усмивка. Беше розовобузеста, палуваща жена около четиридесетте и изобщо не се впечатли от документите му за самоличност от ФБР. Казваше се Бъди Харис и бе прелетял до Олбъни от Атланта.

— Добре, аз съм Бъди, Лаверн. Можете ли да ми помогнете?

— С огромно удоволствие — каза тя — Тук ли ще прекарате нощта? Мога да ви заведа в най-добрата бира-скара в Южна Джорджия.

— Съжалявам, трябва да хвана самолета в два.

— Тогава един обяд?

— Ами… да, може.

— Добре, агент Харис, какво искате да научите?

— Търся свидетелството за раждане на един човек на име Илайджа Уелс. Просто искам да му хвърля едно око.

Тя беше искрено изненадана, после вдигна рамене.

— Няма проблеми.

Върна се след минута или две с една дебела книга, прелисти я, намери регистъра, извъртя книгата към агента и почука с пръст по страницата.

„Илайджа Джон Уелс, дата на раждане 12 март 1962 година. Родители: Франк и Хелън Уелс. Роден в местната болница.“

— Отдавна ли живеете в Олбъни, Лаверн?

— Откакто се помня. Започнах работа в деня, в който завърших колежа. Известно време работих и в офиса на шерифа. Страааашна скука. Прехвърлих се оттам в Архивите преди година. Страааааашна скука.

— Случайно да познавате Франк и Хелън Уелс?

— Разбира се. Живеят на Оук Стрийт.

— Познавате ли децата им?

— Ама разбира се. Познавам ги още от деня, в който са родени.

— Тук ли са сега?

— Хейзъл отиде в Атланта, след като се дипломира. Франк Младши работи с баща си в една дърводелница.

— А Илайджа? И той ли е тук?

Тя го изгледа с любопитство.

— Мога да ви кажа точно къде е в този момент.

— Настина ли?

— Аха. Там си е от над тридесет години.

— Тук в града?

Тя кимна.

— Предлагам ви следното, господин ФБР: аз ви завеждам до Илайджа, а после вие ме завеждате на обяд.

— Звучи ми достатъчно честно.

Излязоха от сградата на съда и се качиха в колата. Тя му показваше къде да кара.

— Завийте тук — каза му тя, сочейки към един арковиден вход.

— Но това е гробището! — възкликна Харис.

— Аха. Минете отдясно, ето там.

Пътят криволичеше между одеяло от зелена трева и дъбове, покрай елегантни гробници, обкичени с мраморни ангели и кръстове.

— Спрете тук — каза тя накрая.

Слязоха от колата и тя го поведе през широката поляна до един голям надгробен камък. Отгоре с красиви букви пишеше „Уелс“, а отдолу бяха имената на Джеремая и Едит, и двамата починали в края на седемдесетте. До големия монумент имаше един по-малък.

Илайджа Уелс

Любим син на Франк и Мери.

Роден на 12 март 1962.

Повикан обратно в скута на Господ на 14 март 1962.

Почивай в мир, наш мъничък ангеле.

Илайджа Уелс бе починал два дни, след като се бе родил.

Чикаго, 2 часът и 42 минути следобед, централно стандартно време

Вейл обичаше да казва, че всичко необходимо да се спечели дело по РИКО е половин дузина добри адвокати, къртовска работа, безсъние и мъничко късмет. В делото по Светилището този мъничко късмет изскочи буквално от нищото. Той започна, когато Наоми отговори на едно телефонно обаждане в офиса на специалния отряд.

— Обажда се агент от ФБР Алан Бъргър от офиса на Бюрото в Демойн. — Гласът бе на стара кримка. — Мога ли да говоря с господин Вейл, моля?

— Съжалявам, агент Бъргър, в момента той отсъства. Тук е Наоми Чанс, аз съм заместник-директор на специалната група. Мога ли да ви помогна?

— Вие ми кажете. Тук имам някаква откачалка, която се втурна в офиса ми преди половин час и настоява да се срещне с Мартин Вейл. Не иска да говори нито с мен, нито с който и да е от офиса ни, но казва, че ако Вейл търси информация за Светилището, той е точният човек.

— Кой е той?

— Казва се Ърнест Гондорф. От Канзас Сити. Може да е поредният балон, госпожице Чанс. Момъкът е прекарал нощта в местното изтрезвително. Блъснал колата си в едно дърво в градския парк. Кара нов „Файърбърд“ с монтанска регистрация, отседнал е в един скъп мотел и е имал четири бона в портфейла, когато са го прибрали след катастрофата.

— Интересно. Ще разговаря ли с някого от нас по телефона?

— Казва, че иска да говори с Вейл на четири очи. Поканих го да ни освободи от присъствието си, но не иска и да чуе. Явно е изплашен, и то доста, но се пише корав.

— Изплашен?

— Казва, че иска защита. И че онзи Енгстрьом бил пуснал награда за главата му.

— Ще изчакате ли минутка, Алан? — И тя го включи на изчакване. В офиса бяха само Парвър и Файърстоун. Тя им обясни ситуацията.