Уилям Дийл - Владетелят на Ада

— Имате ли копие от квитанцията за наетата кола?

— Мога да го измъкна на компютъра.

— Моля ви — изрече умолително Камбъл.

Гошен затрака по клавишите, освети една дата и копието от квитанцията за наема изскочи на екрана.

— Ето я — каза той.

— Можете ли да ни я отпечатате? — попита Флорес.

— Не. Свърших хартията.

Вашингтон, сряда, 12 часът и 42 минути, източно стандартно време

Хардистан и Файърстоун бяха на път за летището, когато клетъчният телефон на заместник-директора иззвъня. Той отговори още преди да бе свършило второто прозвъняване.

— Господин Хардистан, обажда се Рон Камбъл, от групата в Охайо.

— Слушам те, Рон, какво има?

Камбъл седеше в колата. Бяха пред мотела „Хузиър“ в предградията на Форт Уейн.

— Открихме сериозна следа от самолета, сър. Бял „Бийчкрафт Барон D-55“, модел 1983 година, със син стабилизатор. Радиус на действие около хиляда мили. Нашият човек е отседнал в мотел „Хузиър“ на шосе 30, около петдесет мили от фермата на Уолър. Броячът на колата му под наем е навъртял 216 мили, което е приблизително два курса от Форт Уейн до Уапаконета.

— Това е голямо нещо, Рон. Докладва ли на Флойд?

— Да, сър, той ми каза да ви го съобщя лично. Този самолет е нещо наистина рядко, господин Хардистан. Мисля, че ако известим Федералното управление по гражданска авиация и получим помощта им, някой може да ни каже нещо повече.

— Добра идея. Ще се обадя на Джим Норкрос от ФУГА веднага щом свършим разговора с теб. Успя ли да научиш опознавателните му знаци?

— Не, сър. По всяка вероятност са фалшиви. Нанесъл се е в мотела и се е регистрирал направо от прозореца на колата, като е платил в брой за две нощи. Също така е поръчал стайно обслужване и пак е платил в брой, но е бил в банята, когато момчето му е занесло вечерята — бил оставил парите на масата. Човекът от фирмата за коли под наем е почти сляп и не си спомня как е изглеждал нашият човек. Никой не може да си го спомни. Всички твърдят едно и също: съвсем обикновен бял мъж. Шофьорска книжка от Флорида, регистрирана на името на Франс Пиърс, Оушънвю Булевард № 3224, Форт Лодърдейл. Книжката е фалшива: в Лодърдейл няма такъв адрес.

— Добра работа си свършил, Рон — похвали го Хардистан. — Ще направим проверка на всички лицензирани „Бийчкрафт“ от този модел и ще видим дали сме късметлии. Двамата с Флорес сте свършили чудесна работа. Предай му, че аз съм го казал.

Хардистан изключи телефона.

— Нещата започват да се проясняват, Сам — обърна се той към Файърстоун. — Но все още нямаме представа как изглежда нашият човек.

Вашингтон, сряда, 3 часът и 12 минути следобед, източно стандартно време

Компанията „Интернашънъл Секюрити“ държеше под наем два офиса в една невзрачна сграда само на няколко преки от Белия дом. Компанията не вдигаше абсолютно никакъв шум около себе си. Избягваше всякаква публичност, не беше включена в нито един телефонен справочник и в никоя фондова борса и никога не рекламираше. Името й никога не излизаше в нито едно конгресно изслушване. Повечето членове на Конгреса и Сената изобщо нямаха и представа за съществуването й. Медиите също дори и не подозираха, че има такава компания. И въпреки това ЦРУ и Агенцията за национална сигурност използваха КИС като „консултанти“ вече над тридесет години.

Президентът Дейвид Уоръл също беше неизвестен на политическите кръгове. Уоръл никога не посещаваше светски увеселения или официални приеми. Не подпомагаше нито една политическа партия или политик. Телефонния му номер го нямаше в нито един официален документ, а твърдият диск на компютъра му всяка вечер се сваляше и се заключваше в сейф. Уоръл беше висок един и осемдесет, в изключително добра спортна форма, с руса, вече сивееща коса, и силен загар. Обожаваше туидовите сака, сивите пуловери от австралийска вълна и ризите в тъмни цветове с широко отворени яки.

Вторият офис се заемаше от един параплегик, бивш „войник на сполуката“ на име Льо Бланк, който говореше перфектно пет езика. Преди четиридесет години, по време на алжирската освободителна война срещу французите, той бе изгубил контрола и върху двата си крака една бомба го бе ранила в кръста. Льо Бланк беше съвсем плешив, с огромен гръден кош и масивни ръце и спаружени, безполезни крака. Изглеждаше странно не на място в оборудваната с най-съвременна апаратура инвалидна количка.

Льо Бланк и Уоръл бяха агенти по рождение. Техни клиенти бяха правителствата на Великобритания, САЩ, Франция, Германия, Южна Африка и Израел. Техните хора бяха действително каймакът на разузнавателната общност на свободна практика: терористи, наемни убийци, касоразбивачи, събирачи на информация. В КИС ги наричаха „актьори“.