Уилям Дийл - Владетелят на Ада

Словесни кошмари. Какво са вършили. Какво са им правели на тях. Енгстрьом винаги връщаше мъртвите си войници. Защо го е било толкова грижа? Ние изпращахме младите си войници на Енгстрьом и след това служебните им регистри отиваха някъде другаде, после на друго място, после на трето, и накрая свършваха някъде в някакъв кашон, който отиваше в огъня. Млади мъже, воюващи за страната си и после предадени. Изтрити, все едно че не са съществували. Казваха, че това се прави, за да били защитени. Какъв майтап! Това се правеше, за да се сложи най-дебелата ламарина под задника на правителството. Под задника на армията. Да се укрие какво искаше армията от Енгстрьом и какво правеше той в името на патриотизма и любовта към Родината. Какво правеше с душите им. Какво правехме всички ние с душите им.

Той дръпна от цигарата си и продължи.

— Знаете ли, в началото, всеки път, когато изпращах поредното момче там, пишех стихове. Мислех си, че когато всичко свърши, ще се превърне в епична поема за младите мъже, изпълняващи дълга си към Отечеството. И тогава започнаха да се носят историите. И тогава започнах да изпивам по бутилка скоч, докато напиша стиховете. Накрая спрях да пиша и остана само бутилката скоч. И когато един ден дойдоха за кашоните с данните за момчетата, захвърлих поемите в кашона. И ето ме пред вас, млади Харисън, безсилен дори да пусна и куршум в черепа си. Всичките ми спомени са изчезнали, освен най-лошите, и аз си живея с тях, спя с тях, прекарвам си дните с призраците на всички онези млади мъже. Виж ме, синко, не ми е останала дори и една сълза да пророня за тях.

Латимор, зашеметен от ужасяващото признание на стареца, се вгледа в разяденото му лице и си спомни защо беше дошъл и плъзна фотографията обратно.

— Опитайте още веднъж, сър.

Граймс го изгледа втренчено и дръпна отново от цигарата. Беше изпушил около половината; угаси я, внимателно докосна върха, за да се увери, след което я пъхна в джоба на халата си. После се приведе към фотографията.

— Значи не обичаш думата „не“, а?

— Генералният прокурор не обича тази дума, сър.

— Ха, нищо не се е променило.

Той почна да потропва с пръст по лицата от фотографията.

— Шрак. Енгстрьом го наричаше Черния Боби. Това е Мец… Мен…

— Мецингер?

— Да, Мецингер. Този тук е Джордан. Това тук са Енгстрьом и Дженингс. Този е… а, Уейн. Уейн… Уейн кой беше… Не мога да си спомня фамилията му.

Той продължи да гледа втренчено снимката.

— Един умря — каза Граймс, без да отделя поглед от фотографията.

— Искате да кажете, че някой от тях е бил убит?

— Това беше специалният отряд на Енгстрьом. Спектър Едно. Нищо не можеше да ги убие. Туни, да, сетих се, Уейн Туни. Корав пич от Ню Йорк Сити.

— Този, който не е оцелял ли?

— Вече ви казах, никакви доклади не се пишеха, никаква официална информация не се съхраняваше.

— А какво ще кажете за този? Нали споменахте, че името му е Дженингс? — Харисън посочи мъжа, когото Джордан бе нарекъл Оз.

Полковникът се загледа.

— Оскар Дженингс.

— Оскар. Оз — повтори Латимор.

— О, да. Така го наричаха. Някъде от Средния запад беше. Да не беше Уискънсин?

— И не са го убили?

— Нищо не знам със сигурност, но онова, за което мога да гарантирам, е, че Енгстрьом не върна нито един човек от Спектър Едно в найлонов чувал. Страшно много се гордееше с това.

— А аз си мислех, че всички бойни групи са били отряди „Спектър“.

— Те бяха номерирани. Номер Едно беше личният отряд на Енгстрьом, това бяха неговите момчета. Енгстрьом загуби много хора през онези години. Но не и от Спектър Едно. Тази снимка вероятно е правена някъде… в края на шейсетте, да, точно тогава.

— Значи нека още веднъж уточним какво съм разбрал. На снимката са Черния Боби Шрак, Дейв Мецингер, Гари Джордан, Енгстрьом, Оскар Дженингс и Уейн Туни.

Старецът кимна и протегна снимката на Латимор.

— Какво се случи с Дженингс и Туни? — попита Латимор.

— Един Господ знае. — Полковникът отпи от бирата си и попи устните си с кърпичката. — И така, какво прави Хар… ааа…

— Харисън, сър.

— Каква работа върши Харисън Латимор за генералния прокурор на Съединените щати?

— Надявам се, възможно най-добрата, сър.

Полковник Граймс отметна глава и се изсмя от сърце.

— О, да! Не се ли надяваме всички на това, синко?

— Ние подозираме, че един от тези мъже, или Дженингс, или Туни, е станал наемен убиец, сър. Много опасен човек.

— Какво му е толкова чудното на това? Те всички бяха опасни мъже.