Уилям Дийл - Владетелят на Ада

— Полковникът има проблем с очите — каза тя. — Ярката слънчева светлина е много болезнена за него, а той абсолютно отказва да носи слънчеви очила вкъщи. Казва, че не бил филмова звезда.

Латимор се усмихна учтиво. Тя отиде до стълбата, дрънка едно звънче и извика:

— Полковник! Имате гостенин.

— Да не е Джери? — попита изтънял дрезгав глас.

— Не, полковник, непознатият е.

— Непознатият! Добре, веднага слизам.

Латимор се смая при вида на Граймс. Полковникът слезе бавно по стълбите, като се държеше за перилата и от двете страни и правеше по една стъпка на десетина секунди. Беше облечен в износен халат и чехли, лицето му бе разядено от времето. Несресаната му коса беше мръсносива, по бузите му бе набола бяла четина, на ден или два. Очите му, навремето сини, бяха избелели и безжизнени. Ръцете му представляваха крайници на мумия, кожата му беше мъртвешки бяла, а вените бяха толкова подути, че човек можеше да види как бие пулсът му. Беше сложил само горната си, пожълтяла вече изкуствена челюст, а долната му устна бе хлътнала навътре; от време на време попиваше устните си с бяла кърпичка с избродирани инициали.

— Имате гостенин, полковник Чарли — каза учтиво икономката. — Господин Латимор е бил път чак от Вашингтон, за се срещне с вас.

— О — продума полковникът немощно, — благодаря ви. Много мило от ваша страна. В последно време нещо гостите ни намаляха, нали, Алис? Я да си спомня, кой идва последен, аха, онзи от някаква застрахователна компания. Помислили, че отдавна съм пукнал. — Той се изкикоти. Протегнатата му ръка беше като на скелет и трепереше силно. — Вашингтон значи? Да не сте от армията?

— Не, сър — отвърна Латимор. — Спомняте ли си когато разговаряхме по телефона? Аз съм от кабинета на генералния прокурор.

— Аха, много важна клечка значи.

— Не съвсем, сър — отвърна с усмивка Латимор.

— Седнете ей там, до прозореца — каза старецът и му посочи една малка маса с два стола близо до един еркерен прозорец.

— Благодаря, сър.

— Колко е часът, не бихте ли ми казали?

— Три и петнадесет.

Граймс се обърна към Алис.

— Вече мога ли?…

— Щом желаете.

— Може би господин, ааа…

— Латимор. Харисън Латимор.

— Нещо за пиене, господин Латимор? — попита полковникът.

— Благодаря, нищо не искам.

Алис тихо се измъкна от стаята. Старецът присви очи и се загледа през тънките завеси.

— Прилича ми на хубав ден каза той.

— Да, сър.

— Вие сте добре възпитан, млади човече.

— Благодаря ви. Майки ми щеше да е истински щастлива, ако можеше да чуе думите ви.

Алис се върна с бутилка бира и цигара, положена върху салфетка. Полковникът взе бутилката с две ръце, загледа я с почти религиозно чувство, облиза устни, надигна я бавно и отпи дълбока глътка, притвори очи и въздъхна щастливо.

— Снощи гледах един филм по видеото — каза той. — Как се казваше, Алис?

— „Ейс Вентура“.

— Тъп, обаче ме разсмя здравата — каза полковникът и отпи следваща дълбока глътка. — Да ви се намира кибрит?

— Съжалявам, не пуша — отвърна Латимор.

— Браво на вас. Алис?

Тя му запали цигарата със запалка „Зипо“. Той пое много бавно дима, задържа го известно време, после го издуха рязко.

— Полковник Граймс, бих искал да хвърлите един поглед на тази снимка и да ми кажете нещо за хората на нея.

Латимор плъзна фотографията на „Спектър“ по масата. Старецът извади очила без рамки и бавно и грижливо ги закачи върху ушите си. Когато най-после успя да фокусира погледа си върху снимката, целият се разтрепера и я плъзна обратно на Латимор.

— Не — каза той и пое дълбоко от цигарата си.

— „Не“ какво, сър?

— Не мисля, че си спомням.

— Погледнете още веднъж, полковник. Важно е.

Старецът се усмихна и поклати глава.

— Нищо вече не е важно за мен, синко. А онова, което все пак означава нещо за мен, бих предпочел по-скоро да не си го спомням.

— Моля ви, погледнете още веднъж.

Старецът го изгледа през помътнелите си очи.

— Защо ви е да разравяте всичко това сега? Нека почиват в мир, ако въобще могат.

— Налага са де разберем колко души от тези на снимката са преживели войната, сър.

— Даже и да са останали живи, аз не бих нарекъл това оцеляване.

— Моля ви, опитайте.

— Синко, аз съм алкохолик — започна старецът, като си поемаше болезнено дъх на всяко изречение. — На ден ми дават само по една бира и всяка глътка е екстаз. Имам емфизем. Четири цигари на ден, повече, ако успея да си отмъкна. Навремето бях атлет. Сега всяко стъпало на стълбата е смъртоносно препятствие. Навремето пишех стихове, не че бяха кой знае какво, но ми доставяше удоволствие. Сега ръцете ми са толкова разядени от артрит, че едва държа молива. Всяка дума е борба. Навремето обичах една много красива жена, сега съм импотент, а тя е мъртва. Защо ми е да съм жив, млади момко? Тялото ми е изгнило, мозъкът ми, дробовете ми, топките ми, всичко ми отнеха, и ето остатъка пред вас. И всички онези млади мъже. Всички онези млади мъже, мъртви в блатата и мръсните реки, или още по-лошо, развратени от мен и такива като мен. Дали съм познавал тези мъже? Аз бях майор в щаба на дивизията, разбира се, че ги познавах всички. Те идваха при мен, някои още деца, и аз ги изпращах в джунглата и никога повече не ги виждах. О, до ушите ми стигаха истории, всички чуваме разни истории.