Уилям Дийл - Владетелят на Ада

— Но той убива за пари.

Граймс се втренчи в него. Очите му се насълзиха от напрежението. Той извади остатъка от цигарата си и повика Алис, която тихо влезе и му я запали. Полковникът си допи бирата и запуши цигарата.

— Имаме подозрения, че съвсем наскоро един от тях може да е убил човек под закрилата на програмата за защита на особено важни свидетели.

— А — изрече разсеяно Граймс.

— Това не ви ли изненадва?

— Трябва ли? Ако убива за пари, няма значение кой е целта. Предполагам, че който и да е бил, играта е била честна.

Латимор прибра снимката в джоба си.

— Изненадан сте, че не съм шокиран ли? Никога ли не ви е хрумвало кой наема тези хора? Не ви ли е минавало през ума, че вашето собствено правителство може от време на време да им е давало поръчка? Някоя дребна работа в Южна Америка. Да убият някой диктатор в Африка. Все някой трябва да свърши тази работа, синко. И когато не са ангажирани с държавната поръчка, те си продават работната сила. Човек трябва да си изкарва прехраната.

— Кой би могъл да знае как да влиза във връзка с тях?

— Това не мога да ви кажа.

— А кой би могъл?

— Този, който го наема. Може би извършителят е получил ново име, нова самоличност, хубава сума и да са го изпратили да им свърши работата. Може би е свършил някъде нещо и после се е прибрал в Щатите. След като искате да се свържете с него, намирате един телефонен номер. Това е някакъв телефонен секретар някъде в някоя мухлясала канцелария в някоя затънтена сграда. Той звъни на номера си от някой уличен автомат и прослушва съобщенията, записани на секретаря, след което си избира кои поръчки може да поеме. Никакви имена, никакви адреси. Парите се депозират в някаква офшорна сметка някъде на майната си. Всичко е много кратко и делово.

— Това направо ми звучи като достоверна информация, полковник. Сигурен ли сте, че не можете да ми кажете нищо повече?

— Не мога да ви кажа онова, което не знам. А аз не знам какво се е случило. Проектът „Фантом“ никога не е съществувал. Никога не е имало отряди „Спектър“. И армията ги е погребала грижливо завинаги, за да е сигурна, че никога няма да възкръснат.

— Но защо тогава се съгласихте да разговаряте с мен?

— Оттогава минаха повече от тридесет години, синко. Някои вероятно са загинали в далечни земи, застреляни или измъчвани до смърт. Или може би просто са прегорели и когато са проумели, че вече не ги бива за нищо, са извадили стария служебен 45-и калибър и са захапали дулото.

— Все някой би трябвало да има номера на този телефонен секретар.

— Е, това беше просто начин на изразяване. Тия дни начинът сигурно е много по-модерен, с всички тия компютри и какво ли още не.

Латимор се опита да подреди всичко чуто до този момент от полковника. Само един човек от Спектър Едно беше умрял, но двама бяха изчезнали. Дженингс и Туни. Но онзи, който бе умрял, не е бил убит. Господи, Граймс беше като всички останали — те никога не даваха пряк отговор. Питай ги какво е времето навън и ще ти кажат името на метеороложката от Канал 6.

— Е, благодаря ви — каза той. — Предполагам, че ще направя проверка с погребалната служба във Вашингтон.

Старецът го гледаше усмихнат. Цигарата му бе изгоряла до филтъра. Той я сложи нежно в пепелника и я загледа тъжно, все едно че виждаше приятел в ковчега му в погребален дом.

Миг преди Латимор да дръпне дръжката на вратата, полковникът го повика.

— Млади Харисън…

— Да, сър?

— Само не забравяйте, че това, което е, не съществува. А това, което не е, съществува.

Форт Уейн, сряда, 9 часът и 25 минути, централно стандартно време

Гърбът на Рон Камбъл го болеше страшно. От две седмици кръстосваха областта около Уапаконета и вече започваше да му писва. Партньорът му, Ед Флорес, се бе свил на съседната седалка и смучеше захарно петле. Това го предпазваше от болките в корема. Флорес бе отказал цигарите преди четири месеца и вече започваше да влиза в релси, след като бе прекарал цялото това време в мърморене и оплакване от всичко. Захарните петлета, които смучеше непрестанно, бяха добавили пет килограма към и без това пълното му тяло.

Той измъкна захарното петле от устата си за време, достатъчно, за да произнесе:

— Как се казваше това? — и да го напъха отново в устата си.

— Търки Ран.

— Господи! Наистина преровихме и дъното.

— Стигнахме до грунтовите писти и паркингите.

— Няма да можем да му хванем спатиите на този тип, казвам ти.