Уилям Дийл - Владетелят на Ада

— Ще го използвам само ако е абсолютно наложително — каза Вейл. — Ние ви го представяме, за да оправдаем санкциите по Раздел Трети. Призовките и заповедите за претърсване и арестуване, които са ни необходими.

— Вашите юридически аргументи са много ефективни, господин Вейл, но имате нужда и от твърди доказателства.

— Твърдото ни доказателство е мъртво, ваша чест. Човекът, чийто глас чухте от записа, беше под закрилата на програмата за защита на особено важни свидетели. Снощи беше застрелян. Светилището е разпоредило убийството му, защото той беше едновременно и информатор, и потенциален свидетел. Използвали са професионален стрелец. Това е поръчково убийство. Никой друг не би имал мотива да го извърши освен Светилището. След като са се страхували до такава степен от него, че да го убият, значи са се бояли от онова, което е държал в главата си. Страхували са се от истината.

— Хареса ли ви този младеж?

— Не съвсем.

— Защо?

— Мисля, че е бил притиснат до стената и е предприел най-добрия си ход, а именно програмата за защита на важни свидетели.

— Вие не сте съгласен с тази концепция?

— Напротив, ваша чест. Аз самият съм я използвал. Не твърдя, че Уолър е нямал място в програмата. Просто не вярвам на мотивите, които той изтъква.

Тя размисли за момент над думите му, после се обърна към Хардистан.

— До този момент не си говорил много, Били.

— Тук съм само за морална подкрепа — ухили се той.

— Извинете ме, ваша чест, но мога ли да взема думата? — обади се Майер.

— Разбира се.

— Върху останките на единия от ровърите от засадата в прохода Изгубената следа е оставен някакъв код. Серия от числа: две-три-тринадесет. Същите тези числа се появяват и върху това. — Той вдигна найлоновото пликче със снимката на Уолър, направена от самолета. — Ако погледнете гърба на тази снимка, ще видите същите числа. Тази фотография вероятно е била използвана от убиеца за идентифициране на жертвата му. Тя свързва двете престъпления в едно.

Съдийката разгледа фотографията и гърба й, после я положи върху бюрото си.

— Имате ли някаква представа какво могат да означават тези числа?

Майер поклати глава.

— Това е някакъв код — каза Хардистан. — Хората ми работят върху него.

— Прилича на дата. Може би е втори март, 1913 година.

— Или пък 1813, или 1713. Нищо значително не се е случило на нито една от тези дати — каза Хардистан.

Съдийката се обърна към Вейл.

— Обичам хората, които идват подготвени за тия неща, господин Вейл — каза тя. — По-голямата част от колегите ви идват при мен с неясни и смътни обвинения и правят какви ли не пируети, за да ме убедят в нещо, дето и самите не го вярват. Истинско нещастие са. Цяло удоволствие е обаче да срещнеш човек, който добре знае за какво говори. Имат ли вече кой да ги представлява?

— Чарли Евърхарт е адвокатът им, предполагаме, че той ще ги защитава пред съда.

Тя извъртя очи.

— О, Господи, само не и Чарли. Той ще възразява срещу всяка заповед, всяко разрешение за подслушване, всяко разрешение за достъп…

Вейл кимна.

— Това е и причината, поради която имаме нужда от помощта ви, госпожо.

— И как така?

— Говори се, че сте твърда, но честна. Разсъдих, че каквото и да ни разрешите, то ще издържи на атаките в съда.

— Кой ви предложи да дойдете при мен?

Той се замисли за момент, после каза:

— Някой, когото срещнах във Вашингтон.

„Елегантно — помисли тя. — Това е бил или президентът, или Мардж Кастен, но той няма да си признае.“

— Чувам, че имате обичай да хапвате съдии на закуска.

— Само ако стават за ядене.

Тя се разсмя от все сърце.

— А през останалото време само ги работите, така ли?

Хардистан сподави смеха си. Майер и Флахърти следяха очаровани размяната на реплики. Вейл само я изгледа със загадъчна усмивка, но не каза нищо.

— Добре — въздъхна накрая тя, — какво искате?

— Разрешения за подслушване на телефонни разговори, достъп до финансови регистри, плътно следене включително и наблюдение от спътник на вътрешностите на къщите им, достъп до компютрите им.

— Това е страшно много.

— Те представляват страшно голяма заплаха.

Майер внезапно се изправи на стола си, втренчи се в гърба на фотографията на Уолър и възкликна:

— Ама разбира се!

Всички го загледаха и Майер им обясни.

— Това е в Изход, глава трета, стихове тринадесети и четиринадесети… две-три-тринадесет. Това е код за думата Йехова или Яхве, името на тяхното общество и също така думата за Бог. Мисля, че те твърдят, че самият Господ извършва тези актове.