Уилям Дийл - Владетелят на Ада

— Да — съгласи се Теди, видеооператорът. — Или пък Нострадамус току-що е възкръснал от гроба, за да ни помогне да изпреварим конкуренцията.

Всички се заляха от смях.

В предградията на Мисула, щата Монтана, Морди и Авраам — бившият брат Трансгресор, бившият Аарон Стемплър — седяха в една тъмносиня кола. Авраам носеше брада, която подчертаваше челюстта му, също като брадата на някой възрастен мормон. Беше облечен в черно, с черен пуловер и кожено сако. Ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете. Бяха паркирали близо до една телефонна кабина край пътя.

Морди гледаше ръчния си часовник.

— Не разбирам — каза той. — Защо предупреждаваш тия хора? Шрак ще те убие, ако разбере.

— Това изобщо не му влиза в работата. Онзи адвокат, Вейл, не е бил случайно във фермата на Андерсън.

— Е, и какво от това?

— Това, Морди, че аз трябва да заключа, че Вейл е бил там, за да ни мъти водата. На всички нас. Защо да не го съобщим на света? Каквото и да е скрил в ръкава си, за нас ще е от полза да го разберем.

— Какво толкова си му се надървил на тоя Вейл?

— Имах си навремето работа с него. В предишния ми живот.

— Предишния или скришния? — попита игриво Морди.

— Който ти хареса повече — отвърна Авраам.

— Извинявай, братко, не исках да те обидя — изрече Морди, смутен, че може да е оскърбил проповедника.

— Ти не можеш да ме обидиш, Морди. Колко е часът?

— Има още една минута — отвърна Морди. — Тия хора направо ме карат да сънувам кошмари, Т.

— Че какво му е толкова лошото? Хубава къща, телевизор, хубава нова кола, парички дрънчат в джобовете ни.

— Винаги са ни дрънчали в джобовете, Т.

— Той ме слуша, Морди. Аз съм пророкът на Енгстрьом.

— Пророкът на смъртта, ако питаш мен.

— Никой не те пита — изръмжа Авраам.

— Извинявай, извинявай! Господи, само така го казах.

Авраам отвори вратата на колата, слезе и закрачи към телефонната кабина, потропвайки с бастуна, макар да виждаше през мъгливите лещи. Набра номера на WWN и попита:

— Свързахте ли се с госпожица Азимур?

— Един момент, господине.

Той чу щракане и миг по-късно:

— Да?

— Госпожица Азимур?

— Кой се обажда?

— Слушайте ме, без да прекъсвате. Причината ФБР да се интересува толкова много от човека, когото те наричат Ралф Андерсън, който беше екзекутиран снощи в Охайо, е защото истинското му име е Джордж Уолър. Той беше под защитата на програмата за особено важни свидетели. Беше екзекутиран, защото е изпял един банков обир преди няколко месеца в Канзас Сити. А това е само върхът на айсберга. Ако сте толкова добра, колкото си мисля, ще схванете цялата история.

— Какво искате да кажете с това екзекутиран? Можем ли да се срещнем? Аз трябва да…

Телефонът замлъкна.

— Интересно — каза Максуел. — Имате ли някаква представа кой е този певец?

— Не, каза си репликата и затвори.

— Добре, ще се обадя на Проучването по телефона и ще видя с каква информация разполагаме за банковите обири в Канзас през последните няколко месеца.

— Какво искате да направя?

— Да изчакаш, докато намеря нещо, за което да се хванем.

— Някой пробвал ли е тази информация при Хари Симънс?

— Арт Ферис се опитва да измъкне някакъв коментар от него в момента.

— Той няма да каже нищо. Включил е телефонния си секретар, който само повтаря: „В момента се води следствие“ — и това е.

— Е, тази информация ще раздвижи малко нещата. Къде си сега?

— Тръгваме към Лима да видим дали можем да научим нещо от аутопсията.

— Защо не се повъртиш там още малко? — предложи Максуел. — Ако това обаждане наистина се окаже вярно, ще можеш да пипнеш за гушата оня момък от ФБР…

— Маккърди.

— Да. Може пък и да издрусаме нещо от него.

— Той няма да каже нищо повече от това, което вече ни каза.

— Вярно е, но пък ще каже на Хардистан и може би ще успееш да изцедиш нещичко от него.

— Това наистина ще бъде сензацията на годината, Еди.

— Виж, ти вече разполагаш с достатъчно материал, за да му извиеш ръката. Онова нещо за Вейл, програмата за защита на особено важни свидетели. Как му беше името на оня клетник?

— Джордж Уолър.

— Да. Виж какво още можеш да измъкнеш и после им го начукай, Вал. Това е твоят специалитет.

Канцеларията на съдийката Макинтайър се намираше на втория етаж. За разлика от повечето канцеларии, които бяха студени, официални и с ламперии от тъмно дърво, нейният кабинет беше боядисан в бяло, а от двете страни на прозорците висяха пердета на цветя. На рафта с книгите зад бюрото е имаше половин дузина фотографии на сина е и семейството й. На единия ъгъл на бюрото й имаше ваза с цветя, а столът й с висока облегалка беше тапициран с пъстър плат вместо с тъмна кожа. Подът бе застлан със светлокафяв килим.