Уилям Дийл - Владетелят на Ада

— Че защо ли е такъв срамежлив? — попита Флахърти.

— Може би го е загазил. Възможно е да се крие от полицията.

— Може да си има някаква странична дейност. Търговски пътник например.

— Може би, може би, може би. Нека го сложим в списъка с най-належащите задачи и също и този… как му беше името на бизнесмена?

— Луис Грейнджър. Живее до Хелена, на езерото.

— Какво езеро?

— Каньон Фери. В планините Блак Белт. Има къща и земя за един милион долара.

— Свързан ли е? — попита Вейл.

— Със Светилището ли? Това не можем да определим — отвърна Хардистан. — Беше много услужлив, позволи ни да погледнем регистрите на телефонните му разговори, информацията за радиошоуто, договорите за радиоразпръскване, всичко, което поискахме. Каза, че понякога разговарял с Енгстрьом за спонсорството, но не го познавал добре. Има девет радиостанции, повечето със среден обсег. Една станция определено е консервативна. Има две други радиошоута с дясна насоченост, но единствената радикална програма е тази на Авраам. Нашите хора са разпитвали няколко пъти Грейнджър в главната му радиостанция в Хелена и в къщата му край езерото.

— Пъхнете го под микроскоп — каза Вейл. И ето новия ни девиз от този момент: „Вяра никому“.

Авраам седеше пред телевизора. Чуваше как Морди и момичетата в съседната стая приготвят закуската. Плъзна белите си контактни лещи под долните си клепачи и загледа напрегнато. Интересуваше го репортажът на WWN за едно убийство в Охайо, което бе привлякло ФБР. Знаеше, че жертвата е Джордж Уолър. Знаеше и кой е стрелецът, макар и да не знаеше името му. Това обаче, което не знаеше, беше защо на екрана се мярна едно лице от миналото му.

Неговият ангел на отмъщението — Мартин Вейл.

Сигурен беше, че е Вейл, особено след като бе зърнал снимката му на стената в комуникационния център с думите отдолу: „Някой да познава този мъж?“ Авраам го познаваше, и то много добре, но не можеше да го каже никому. Дори и Морди вярваше, че той е сляп. И сега Вейл отново се пръкваше, този път на мястото на екзекуцията на Уолър.

Какво ли беше намислил? Защо се интересуваше толкова от Уолър? И защо беше с Хардистан?

За Авраам следенето на кариерата на Вейл се бе превърнало в натрапчива психоза. По време на процеса в окръг Гранд той бе седял с часове пред телевизора, като бе изпращал Морди и момичетата до градчето с някакви поръчки, бе спускал лещите си и се бе отдавал на мечти.

Колко начина бе успял да изобрети? Колко начина имаше да убие Вейл и да го накара да страда като никой друг? Гневът му избуяваше до такава степен, че после преминаваше в необуздан полов нагон. Когато Морди се връщаше от задачите си, Авраам откарваше трите млади момичета в стаята си и се отдаваше на възможно най-перверзните полови актове. Младите момичета, всяко от тях на не повече от тринадесет-четиринадесет години, бяха непрестанно в „състояние на благодат“, както се изразяваше той.

А сега Вейл се бе върнал в Охайо. Първият път можеше и да е било случайност. Вторият път обаче означаваше само едно нещо. Вейл или бе станал консултант на ФБР, или се бе ангажирал с нещо подобно. Въпросът беше защо? И какво преследваше?

Докато гледаше Валери Азимур, в ума му изплува представата как да разбере.

В 11 и 15 Джуди Шейн, оператор в телефонната централа на WWN, отговори на едно обаждане.

— Тук WWN, какво мога да направя за вас?

— Госпожица Азимур, моля — изръмжа груб глас.

— Съжалявам, госпожица Азимур е извън града. Ще ви свържа с редактора й.

— Искам да говоря с госпожица Азимур — изръмжа в отговор гласът. — Знам, че можете да се свържете с нея по клетъчния телефон.

— Мисля, че трябва да говорите с редактора й.

— Казах ви вече, че не ме интересува никакъв шибан редактор. Ако тя наистина иска да разбере какво се е случило в действителност на Ралф Андерсън в Охайо, намерете я и я докарайте на телефона. Ще се обадя след три минути.

И затвори.

Операторката набра клетъчния телефон на Азимур. Тя веднага отговори.

— Госпожице Азимур, обажда се Джуди от телефонната централа. Току-що ви търсиха. Може и да е някое куку, но може и да не е. Ще ви пусна записа.

Азимур изслуша краткия разговор и каза:

— Вероятно е куку. Но мога да му отделя една-две минути. Свържи ме веднага щом звънне.

— Разбрано.

— Току-що ме е търсил някакъв хахо — каза Азимур на Сид. — Твърди, че знаел истината за убийството на Андерсън.

— Сигурно е някой, докопал се до телефон в някоя лудница — коментира той.