Ю Несбьо - Леопардът

— Работата ми е свързана с чести командировки, защото представям проекта си на потенциални инвеститори. Тази година ходих в Ставангер три или четири пъти, но след лятото не съм стъпвал там.

— А в Лайпциг?

— Дойде ли времето да ви попитам дали трябва да повикам адвоката си, Хари?

— Просто искам да ви зачеркна от списъка с потенциалните заподозрени, та с колегите ми да се съсредоточим върху важни неща. — Хари потърка носа си с показалец. — Щом не желаете медиите да надушат къде сте нощували, едва ли ще искате да намесвате адвоката си, да ви привикваме на официален разпит и така нататък.

— Длъжен съм да ви попитам къде сте били и какво сте правили на определени дати.

— Слушам.

Хари продиктува четирите дни, в които бяха извършени убийствата, и Лайке ги записа в бележник с кожена подвързия, марка "Молескин".

— Ще проверя веднага щом вляза в офиса. Това е номерът ми — Лайке подаде на Хари визитка с надпис "Тони К. Лайке, предприемач".

— Какво означава К.?

— Всъщност нищо — Лайке стана. — Тони е съкратено от Антъни, затова реших, че ми трябва някакъв инициал. Придава ми повече тежест, не мислите ли? На чужденците им харесва.

Вместо да продължи по пасажа, Хари поведе Лайке по стълбите към затвора, почука на прозореца и охраната им отключи.

— Все едно участвам в епизод на "Бандата на Олсън" — отбеляза Лайке, когато излязоха на пътеката пред що-годе респектиращия зид на затвора "Бутсен".

— Предпочетох да говорим на по-уединено място. В момента сте едно от най-известните лица в публичното пространство, а колегите вече пристигат на работа.

— Като стана дума за лица, явно някой е счупил челюстта ви.

— Откъде знаете? Може да съм паднал и да съм се ударил.

Лайке поклати усмихнат глава.

— Не за пръв път виждам разбита челюст. Някой ви е нанесъл тежък удар и сте оставили костта да зарасне сама. Отидете да ви я оправят, не е толкова сложно.

— Благодаря за съвета.

— Много пари ли им дължахте?

— И от такива неща ли разбирате?

— И още как! — възкликна Лайке и разтвори широко очи. — За жалост и това ми е минало през главата.

— Последен въпрос, Лайке…

— Тони. Или Тони К. — той отново демонстрира ослепителните си дъвкателни органи.

"Прилича на напълно безгрижен човек", помисли си Хари.

— Добре, Тони… Ходили ли сте до Люсерен? Езерото и Изт…

— Ама разбира се, че съм ходил! — засмя се Лайке. — Дядо ми живееше в Рюста. Всяко лято прекарвах ваканцията там. Няколко години съм живял там. Прекрасно място, нали? Защо ме питате? — Усмивката му изведнъж се стопи. — О, вярно, там намерихте едното момиче! Какво съвпадение, а?

— Е, не е толкова невероятно. Все пак Люсерен е голямо езеро.

— Така е. Благодаря ви, Хари. — Лайке му подаде ръка. — Ако узнаете името на някой от гостите в "Ховасхюта" или получите сигнал от нощувалите през онази нощ, обадете ми се. Не е изключено и да си спомня нещо. Обещавам да ви помогна с каквото мога, Хари.

Старши инспекторът разтърси десницата на човек, когото в съзнанието си вече бе уличил в пет убийства за последните три месеца.

Петнайсет минути, след като Лайке си тръгна, Катрине Брат звънна.

— Да?

— Отрицателен резултат на четири от пет.

— А петият е положителен, така ли?

— Да, има съвпадение, открито дълбоко в недрата на дигиталната информация.

— Колко поетично.

— Ще ти хареса. На шестнайсети февруари Елиас Скуг е получил обаждане от нерегистриран номер. Тоест таен. Вероятно по тази причина вие…

— Не ние, а полицията в Ставангер.

— … не сте открили връзката по-рано. Ала дълбоко в недрата на…

— Ровила си из вътрешния строго секретен регистър на компания "Теленур"?

— Нещо такова. Като получател на сметките за този номер излиза Тони Лайке, живущ на адрес "Холмен".

— Браво! — възклика Хари. — Ти си истински ангел!

— Доста неподходяща метафора, имайки предвид, че току-що изпратих въпросния човек зад решетките до живот.

— Ще ти се обадя по-късно.

— Чакай! Не искаш ли да чуеш и за Юси Колка?

— Съвсем забравих. Давай.

И тя продължи.

Хари отиде в кабинета на Кая — в зелената зона на шестия етаж. На лицето ѝ грейна усмивка, щом го зърна на прага.

— Винаги ли държиш вратата отворена? — попита той.

— Да. А ти?

— Затворена. Винаги. Но виждам, че и ти като мен си изхвърлила стола за посетители. Умен ход. Хората обичат да се застояват.

Тя се засмя.