Ю Несбьо - Леопардът

— Освен нея?

— Имаше още трима-четирима души. Само ги поздравих. Пристигнах късно и някои вече си бяха легнали.

— Продължавайте.

— Навън в снега стояха шест чифта ски. Спомням си точно, защото ги внесох в антрето, за да не ги затрупа снегът. Тогава си помислих, че собствениците им явно не са опитни планинари. Когато отсядаш в хижа, потънала в триметров сняг, не бива да си оставяш ските навън. Сутринта станах пръв и си тръгнах, преди останалите да са се събудили.

— Казвате, че сте пристигнали късно в хижата. Сам ли обикаляхте из планината?

— Да, с челник, карта и компас. Решението да се отправя на поход се роди съвсем спонтанно. Слязох от влака в Юстаусе чак надвечер. Но както казах, познавам района и съм свикнал да се ориентирам в тъмното. А и времето беше хубаво, луната осветяваше снега и не използвах нито картата, нито челника.

— Случи ли се нещо особено в хижата?

— Не. С Марит Улсен обсъдихме червеното вино и колко е трудно да поддържаш модерна връзка. Смятам нейната връзка за по-модерна от моята.

— Тя спомена ли нещо да се е случило във ваше отсъствие?

— Не.

— А другите гости?

— Седяха до камината, обсъждаха преходи със ски и пиеха. Май бира или енергийни напитки. Две жени и един мъж, и тримата на възраст между двайсет и трийсет и пет.

— Имена?

— Само си казахме "здрасти". Както вече споменах, отидох в планината да потърся усамотение, а не нови познанства.

— Външен вид?

Вечерно време в хижите става сумрачно и не видях ясно какъв цвят е кожата и косата им. Дори не си спомням дали бяха трима, или четирима.

— На какъв диалект говореха?

— Едната жена говореше като в Западна Норвегия.

— От кой град? Ставангер? Берген? Сюнмьоре?

— Съжалявам, не умея да различавам различните говори. Може и да е била от Южна Норвегия.

— Добре. Щом сте искали да останете сам, защо сте обсъждали особеностите на връзките с Марит Улсен?

— Така се случи. Тя дойде и седна при мен. Не се държеше стеснително, дори напротив. Бъбривка, но закръглена и приятна.

Последните две определения сякаш вървяха ръка за ръка в съзнанието на Лайке. Хари си припомни снимката на Лене Галтунг от вестниците: прекалено кльощава жена, ако се вземе предвид актуалното средно тегло на норвежките.

— Значи, не можете да опишете никой друг освен Марит Улсен, така ли? Дори ако ви покажа снимки?

— Има и още — усмихна се Лайке.

— Слушам ви.

— Когато отидох да си легна, светнах, за да проверя кои легла са свободни. В помещението спяха двама души — мъж и жена.

— Можете ли да ги опишете?

— Да ги опиша подробно — не, но бих могъл да ги разпозная, ако ги видя.

— Как така?

— Човек си спомня най-добре лице, което е видял, когато го види повторно.

Хари знаеше, че Лайке е прав. Свидетелите често се затрудняват да опишат престъпника, но предоставят ли им снимки на предполагаемите извършители, веднага посочват виновника.

Хари се приближи до картотечния шкаф, който бяха върнали в "кабинета", отвори папките на жертвите и извади снимки. Подаде ги на Лайке.

— Това е Марит Улсен — Тони подаде на Хари една снимка. — А тези две момичета май седяха до камината, но не съм сигурен. — Той посочи Боргни и Шарлоте. — Това момче сякаш им правеше компания. — Елиас Скуг. — Но съм абсолютно убеден, че нито един от хората на тези снимки не беше в спалнята.

— Как така сте запомнили по-добре физиономиите на двама души, които сте видели за няколко секунди?

— Защото спяха.

— И е по-лесно да разпознаеш човек, когото си виждал само заспал?

— Не, но понеже спящите не те виждат, можеш спокойно да ги огледаш.

— Мм. За няколко секунди?

— Вероятно малко повече.

Хари прибра снимките в папката.

— Разполагате ли с имена? — поинтересува се Лайке.

— С имена ли?

— Сутринта станах пръв и закусих с две-три филии и кухнята. Там държат книгата за гости, а аз не се бях вписал. Отворих я и разгледах имената от предната вечер.

— Защо?

— Ами знам ли — сви рамене Тони. — Планинарите в областта се познаваме.

— И видяхте ли познато име?

— Не, но ако ми изброите имена, може да си спомня дали са фигурирали в списъка.

— Идеята ви не е лоша, не разполагаме обаче нито с имена, нито с адреси.

— Е, добре тогава — заключи Лайке и започна да си закопчава палтото. — Боя се, че не мога да ви помогна с нищо повече. Поне ме зачеркнахте от списъка със заподозрените.

— Мм… Така и така сте тук, нека ви задам още няколко въпроса. Имате ли време?