Ю Несбьо - Леопардът

Сякаш някой заби спринцовка с ледена вода в гърдите на Хари.

— Не го направих. И, знаеш ли, сине, този спомен не спира да ме гложди. Не е минал и ден, без да се упрекна, задето не изпълних молбата на жената, която обичах повече от всичко.

Хари скочи от стола и тънките дървени крака изпукаха. Отиде до прозореца. Зад него баща му си пое дъх няколко пъти — дълбоко и пресекливо. После продължи:

— Осъзнавам какво бреме ще стоваря върху плещите ти, сине. Но знам и друго: с теб си приличаме и ако не го направиш, няма да си простиш до края на живота си. Ще ти обясня какво да…

— Татко…

— Виждаш ли онази канюла?

— Татко! Престани!

Зад него настъпи мълчание. Чуваше се само хъхрещото дишане на баща му. Хари се загледа в черно-бялата картина пред себе си: облаците притискаха оловносивите си размити лица о покривите на сградите.

— Искам да ме погребете в Ондалснес — обади се баща му.

Да ме погребете. Тези думи прозвучаха като ехо от разговорите с мама и татко в Леша по Великден. Тогава Улав Хуле често обясняваше със сериозен тон на Хари и Сьос как да постъпят, ако ги застигне лавина и получат "бронирано сърце" [44] „Бронирано сърце“ — популярно название на констриктивен перикардит — възпаление на перикарда, което се характеризира със удебеляване и сбръчкване на сърдечната торбичка. — Бел. прев. , макар да ги заобикаляше равна местност, разнообразявана от съвсем леки възвишения. Слушайки бащините си наставления, Хари се чувстваше като пасажер в самолет, извършващ вътрешен полет в Монголия, когото стюардесата инструктира как се използват спасителните жилетки. Съветите на баща му звучаха абсурдно, ала въпреки това внушаваха усещане за сигурност и убеденост, че цялото семейство Хуле ще оцелее, стига да се придържа към указанията за безопасност. А сега изведнъж бащата на Хари подкопаваше тази дълбока убеденост.

Хари се изкашля два пъти:

— Защо в Ондалснес? Защо не в града, където…

Хари не довърши, но баща му го разбра: където е погребана майка.

— Искам да ме положат при земляците ми.

— Но ти не се познаваш с повечето от тях.

— Какво значи да познаваш някого? Поне сме произлезли от едно и също място. В крайна сметка въпросът опира точно до корена. Всеки се стреми да се върне към корените си.

— Всеки ли?

— Да, независимо дали го осъзнава, или не.

Алтман, който се грижеше за Улав Хуле, влезе, усмихна се на Хари и потупа красноречиво циферблата на часовника си.

Хари си тръгна. Докато слизаше по стълбите, се размина с двама униформени полицаи. Кимна им машинално. Те само го изгледаха като непознат.

Обикновено Хари копнееше да остане сам и да се наслади на спокойствието, тишината и свободата, които му носеше уединението. Ала заставайки на трамвайната спирка, изведнъж се разколеба. Не знаеше къде иска да отиде, не знаеше какво му се прави. Но беше сигурен, че няма да понесе празната къща в "Опсал".

Набра номера на Йойстайн.

Таксиметровият шофьор правеше курс до Фагернес, предложи обаче да изпият по бира около полунощ, за да отпразнуват благополучния завършек на поредния работен ден в живота на Йойстайн Айкелан. Хари припомни на приятеля си колко противопоказно е алкохолик да пие, а Йойстайн отвърна, че дори алкохолиците понякога имат нужда да му поотпуснат края.

Хари му пожела лек път и затвори. Погледна си часовника. И в главата му пак изникна въпросът защо Хаген им отпусна четирийсет и осем часа.

Трамваят пристигна. Вратите се отвориха с трясък. Топлата вътрешност на мотрисата изглеждаше подкупващо. Хари се обърна и тръгна надолу към центъра.

— Минавах случайно оттук — оправда се Хари. — да не излизаш някъде?

— Не — усмихна се Кая, застанала на вратата в дебело шушляково яке. — Просто седя на верандата. Влизай. Обуй тези пантофи.

Хари си събу обувките и тръгна след нея. Минаха през хола и излязоха на покритата веранда. Настаниха се на два големи дървени шезлонга. На улица "Людер Саген" цареше тишина. Един-единствен автомобил стоеше до тротоара. На втория етаж в отсрещната сграда Хари забеляза мъжка фигура, застанала пред осветения прозорец.

— Казва се Грегер — представи го Кая. — На осемдесет е. От войната непрекъснато наблюдава какво се случва на улицата. Понякога си го представям като мой страж. Мисълта, че ме пази, ми действа успокоително.

— Да, всеки човек има нужда да се чувства закрилян — съгласи се Хари и извади кутията с цигари.