Ю Несбьо - Леопардът

Изпи кафето от каната, остави намачкана банкнота върху масата и излезе от ресторанта. Загърна се грижливо в палтото и погледна нагоре към сивото небе.

Махна на свободно такси. Шофьорът сви към ръба на тротоара, пресегна се по диагонал към задната седалка и му отвори задната врата: рядко срещан жест в днешно време. Хари реши да го възнагради с бакшиш, но не само заради професионалното отношение, а и защото в прозореца на вратата се отрази лице в автомобил, паркирал зад гърба на Хари.

— Държавната болница — поръча Хари и се настани в средата на задната седалка.

— Разбира се.

Хари погледна в огледалото за задно виждане, докато шофьорът потегляше, и се поправи:

— Впрочем, първо ме закарайте на улица "Софие" 5.

Там шофьорът остана да чака с включен двигател, а Хари се спусна нагоре по стълбите, прехвърляйки възможностите наум. Триадата? Херман Клойт? Или добрата стара параноя? Принадлежностите му — старата му служебна карта с изтекъл срок, два чифта белезници марка "Хайътс" с пружинен механизъм за светкавично закопчаване и служебният му револвер "Смит & Уесън", 38 калибър — си стояха където ги бе оставил, преди да тръгне за Манила: в куфарчето с инструменти в кухненския долап.

Хари се върна на улицата и без да се озърта, веднага се качи в таксито.

— А сега — към Държавната болница ли? — попита шофьорът.

Хари пак погледна в огледалото. Не видя нищо, а това можеше да означава две неща: или го гонеше старата параноя, или "опашката" му си я биваше. След кратко колебание Хари помоли шофьора да го закара до болницата.

Непрекъснато гледаше кой кара зад тях. Минаха покрай църквата във Вестре Акер и покрай болницата в квартал "Юлевол". Не биваше да ги води там, където се намира слабото му място; там, където могат да го ударят: семейството му.

Най-голямата болница в страната се извисяваше над останалата част от града. Хари плати на шофьора, а той му благодари за бакшиша и пак му отвори задната врата със същия елегантен жест.

Пред Хари се издигаха внушителни сгради. Ниските облаци сякаш пълзяха по покривите. Той си пое дълбоко дъх.

Улав Хуле се усмихна нежно и изнемощяло от болничната възглавница. В гърлото на Хари заседна буца.

— Бях в Хонконг — отговори той на въпроса на баща си. — Имах нужда да помисля.

— И какво измисли?

— Какво казват лекарите?

— Много са лаконични. Това не е добър знак, но аз предпочитам да не знам подробности. Както ти е известно, способността да се справяме с житейските реалности никога не е била сред силните ни семейни черти.

Хари се чудеше ще говорят ли за майка му. Надяваше се да не се стига дотам.

— Намери ли си работа?

Хари поклати глава. Косата на баща му — съвсем тънка и бяла, разпиляна над челото му — сякаш не беше негова, а част от вещите, раздадени в болницата, ведно с пижамата и пантофите.

— Нищо ли не се появи? — попита баща му.

— Предложиха ми да изнасям лекции в Полицейската академия.

Не беше лъжа: Хаген действително му предложи да преподава след приключването на случая със Снежния човек — като вид отпуск.

— Учител? — Улав Хуле се засмя тихо и предпазливо, сякаш не би издържал физически да се разсмее с цяло гърло. — А аз си мислех, че един от житейските ти принципи е никога да не повтаряш моите постъпки.

— Не е вярно.

— Няма нищо. Винаги си умеел да правиш нещата според твоето разбиране. Тези детективски… Е, май трябва да съм благодарен, задето не постъпваш като мен. Аз не съм пример за подражание. След смъртта на майка ти…

Хари бе прекарал в бялата болнична стая едва двайсет минути, а вече изпитваше неудържим порив да избяга.

— След смъртта на майка ти не успях да се върна към нормалния си живот. Отдръпнах се, не исках да се виждам с никакви хора. Имах чувството, че самотата ме доближава до нея. Но съм грешал, Хари — усмихна се той с мекотата на ангел. — Знам колко тежко преживяваш раздялата с Ракел, но не бива да следваш моя пример. Не се крий от хората, Хари. Не си и помисляй да заключиш вратата и да изхвърлиш ключовете.

Хари заби поглед в ръцете си, кимна и усети как по тялото му плъзват мравки. Нуждаеше се от нещо силно, все едно какво. В стаята влезе мъж от медицинския персонал, представи се като Алтман, вдигна спринцовка и обясни с леко изопачено "е", че ще бие малко сънотворно на "Улав". Хари едва се стърпя да не поиска инжекция и за себе си.

Баща му легна на хълбок. Кожата на лицето му увисна. Настрани изглеждаше по-стар, отколкото по гръб. Погледна сина си с натежали, светнали очи. Хари стана рязко от стола. Краката му изпращяха.