Ю Несбьо - Леопардът

Кая се смълча. Навън изръмжа мотоциклет, после утихна. Мотоциклет през февруари. А днес видя прелетна птица. Всичко се бе объркало.

— Винаги ли тормозиш ума си с толкова размисли? — попита тя.

— Не. Впрочем и аз не знам.

Тя се сгуши до него.

— За какво мислиш в момента?

— Откъде е научил всичко, което знае.

— За убиеца ли говориш? — въздъхна тя.

— И защо ме предизвиква. Защо ми изпраща част от тялото на Тони Лайке. Питам се как разсъждава.

— И как смяташ да си отговориш на тези въпроси?

Той изгаси цигарата в пепелника върху нощната масичка. Пое си дълбоко въздух и го издиша с продължително съскане.

— Точно там е работата. Сещам се само за един начин. Трябва да говоря с него.

— С кого? С Кавалера ли?

— С някой като него.

Унасяйки се в сън, Хари отново се вторачи в гвоздея, забит в главата на мъж. Ала тази нощ откри познати черти в лицето на мъжа. Стори му се, че неведнъж е виждал негов портрет. Дори съвсем наскоро. Чуждото тяло в устата на Хари избухна и той се стресна. Беше заспал.

Хари мина през болничния коридор редом с цивилен затворнически надзирател. На две крачки пред тях вървеше лекарката. Тя осведоми Хари за състоянието на пациента и го подготви какво да очаква. Стигнаха до някаква врата. Надзирателят я отключи. Коридорът продължаваше още няколко метра. Отляво имаше три врати. Пред една от тях пазеше униформен затворнически служител.

— Буден ли е? — попита лекарката, докато служителят претърсваше Хари.

Той кимна, изсипа дребните предмети от джобовете на Хари върху масата, отключи и отстъпи встрани.

Лекарката даде знак на Хари да изчака отвън и влезе заедно със служителя. Излезе почти веднага:

— Максимум петнайсет минути — предупреди го тя — Състоянието му отбелязва подобрение, но все още е oтпаднал.

Хари кимна, пое си дъх и влезе.

Вътре спря и остави вратата да се хлопне зад гърба му. Пердетата бяха спуснати пред прозорците и стаята тънеше в мрак. Само лампа над леглото разпръскваше донякъде тъмата и осветяваше фигура на човек, полуседнал в леглото с клюмнала глава и дълга коса, спускаща се от двете страни на лицето му.

— Ела по-близо, Хари.

Гласът беше променен, напомняше жално скърцане на панти. Ала Хари го позна и по тялото му полазиха ледени тръпки. Приближи се до леглото и седна на оставения за посетители стол. Мъжът надигна глава. Дъхът на Хари секна.

Някой сякаш бе разлял восък върху лицето на другия и той се бе втвърдил в неподвижна, възтясна маска, която опъваше кожата на челото и брадичката му назад и превръщаше устата в малка дупка без следа от устни върху безформено поле от вцепенена тъкан. Вместо смях от дупката се откъртиха две къси въздишки.

— Не ме ли позна, Хари?

— Познах очите. И това стига. Ти си.

— Нещо ново от… — малката дупка като уста на шаран се опита да приеме формата на усмивка —… нашата Ракел?

Хари се бе подготвил за този въпрос. Бе се настроил, както боксьорът се настройва да изтърпи болка. И въпреки това името ѝ, произнесено от устата на Снежния човек, го накара да стисне юмруци.

— Съгласи се да говорим за човек, който според нас е като теб — напомни Хари.

— Като мен ли? Дано поне да е по-привлекателен — от дупката отново се откъртиха две въздишки. — Странно, никога не съм бил суетен, Хари. Мислех, че болката ще бъде най-големият ми кошмар. Но знаеш ли… най-ужасно е да гледаш в огледалото как се превръщаш в чудовище. В болницата все още ми позволяват да ходя сам до тоалетната, но избягвам огледалата. А някога бях хубав мъж.

— Прочете ли материалите, които ти изпратих?

— Прегледах ги скришом. Доктор Дюрегуд ми забранява да се изморявам. Опасява се от инфекции, възпаления, повишена температура. Искрено е загрижена за здравето ми, Хари. Много странно, имайки предвид миналото ми, нали? Лично аз искам единствено да умра. Впрочем, точно затова завиждам на онези, които… Именно ти ми попречи да си отида, Хари.

— Смъртта щеше да бъде прекалено леко наказание.

Нещо в погледа на мъжа припламна и от цепнатините, в които се бяха превърнали очите му, заструи студена бяла светлина.

— Поне си осигурих място в учебниците по история. Хората ще четат за Снежния човек. Все някой от идните поколения ще прегърне идеите ми и ще ги осъществи. Ти какво спечели, Хари? Нищо. Дори напротив: изгуби и малкото, което имаше.

— Прав си — потвърди Хари. — Ти ме победи.