Ю Несбьо - Червеношийката

— Нали още преди това имахме задоволителни отговори за тези убийства?

— Какво имаш предвид?

Мьолер започна да се оглежда неспокойно.

— Ако се разровим в тези случаи, само ще отворим стари рани у засегнатите и рискуваме някой да разплете цялата история. Случаите са си разкрити.

— Точно така. Евен Юл. И Свере Улсен. А убийството на Халгрим Дале?

— Никой няма да се занимава с него. Все пак Дале си беше… ъъъ…

— Просто един стар пияница, за когото никой не дава пукната пара?

— Моля те, Хари, не усложнявай нещата. И на мен ми е неприятно.

Хари изгаси цигарата в облегалката на пейката и мушна угарката в кутията.

— Трябва да влизам, шефе.

— Значи можем да разчитаме, че ще запазиш информацията за себе си?

Хари се усмихна бегло.

— Може ли да се вярва на слуховете кой ще поеме работата ми в ПСС?

— Определено — кимна Мьолер. — Том Валер иска да се кандидатира.

Майрик ще направи целия отдел за борба с неонацизма подчинен на тази длъжност и така това ще се окаже нещо като трамплин за истински престижните постове. Впрочем аз ще го препоръчам. Сигурно се радваш че той ще изчезне от Отдела за борба с насилието, а ти се връщаш там? Нали сега длъжността на старши инспектор е вакантна при нас.

— Значи това ми е наградата, ако си държа устата затворена?

— Какво те кара да си мислиш така, Хари. Просто си най-добрият. Пак го доказа. Само се чудя дали можем да разчитаме на теб?

— Нали знаеш кой случай искам да поема?

Мьолер вдигна рамене.

— Убийството на Елен е разкрито, Хари.

— Не докрай — напомни му той. — Още няколко подробности не са изяснени. Като например къде са отишли двестате хиляди крони от сделката с оръжието. Вероятно е имало и други посредници.

Мьолер кимна.

— Добре. Ти и Халвуршен разполагате с два месеца. Ако дотогава не откриете нищо, приключваме случая.

— Дадено.

Мьолер стана и се накани да тръгва.

— Едно нещо ми е много чудно, Хари. Как се досети, че паролата е „Олег“?

— Ами, Елен постоянно ми повтаряше, че първото, което й идва наум, почти винаги се оказва най-правилното.

— Впечатляващо — Мьолер кимна сякаш на себе си. — И първото, което ти хрумна, беше името на внучето ли?

— He.

— He ли?

— Аз не съм като Елен. Наложи се да се замисля.

Мьолер го погледна строго.

— На подбив ли ме взимаш, Хуле?

Хари се усмихна. После кимна към стърчиопашката.

— Прочетох в книга за птиците, че никой не знае защо стърчиопашката маха с опашка, като стои на едно място. Пълна мистерия. Единствено ясно е, че не може да не го прави…

Хари тъкмо си нагласи краката върху бюрото, откривайки идеалната поза за седене, и телефонът иззвъня. Не желаеше да си развали удобството, затова само се протегна напред, като напрягаше седалищните си мускули, за да запази равновесието на новия канцеларски стол с измамно добре смазани колелца. Едва достигна слушалката с върха на пръстите си.

— Да, моля.

— Harry? Esaias Burne speaking. How are you?

— Esaias? This is a surprise. 106 106 — Хари? На телефона е Есайас Бърн. Как си? — Есайас ли? Каква изненада! (англ.). — Б.пр.

— Наистина ли? Обаждам се само да ти благодаря, Хари.

— За какво?

— Задето не задвижи никакви механизми.

— Какви механизми?

— Знаеш какво имам предвид, Хари. Че не последваха дипломатически инициативи за помилване и тем подобни.

Хари не отговори. От известно време очакваше това обаждане. Позата вече не му се струваше толкова удобна. В съзнанието му изведнъж изникнаха умоляващите очи на Андреас Хохнер. И заклеващият глас на Констанс Хохнер: Обещавате ли да сторите всичко по силите си, господин Хуле?

— Ало, Хари?

— Тук съм.

— Вчера произнесоха присъдата.

Хари се загледа в снимката на Сьос на стената. Нали това лято бе необичайно топло? Къпеха се дори и в дъжда. Усети как го обзема неописуема тъга.

— Смъртно наказание ли? — чу как собственият му глас зададе въпроса.

— Без право на обжалване.

— Какво ще правиш през лятото, Хари?

Мая броеше парите за рестото му.

— Не знам. Говорихме да наемем вила някъде из Норвегия. Да научим хлапето да плува, такива неща.

— Не знаех, че имаш деца.

— Нямам. Това е дълга история.

— Така ли? Дано някой ден я чуя.

— Ще видим, Мая. Задръж монетите.

Мая се поклони ниско и изчезна с крива усмивка. Макар и петък следобед, заведението бе полупразно. Сигурно топлото време е прогонило всички към открития ресторант на възвишението Санкт Ханс.