Ю Несбьо - Червеношийката

— Паролата е Олег — уточни Хари.

Пръстът вече не натискаше спусъка.

Старецът отвори уста, за да каже нещо.

Хари притаи дъх.

— Олег — потвърди старецът. Прозвуча като полъх от сухите му устни.

После Хари така и не успя да го обясни, но го видя: старецът умря в същия миг. И след секунда, иззад бръчките, към Хари гледаше вече детско лице. Пушката не бе насочена към него и Хари свали револвера. После протегна предпазливо ръка и я плъзна по раменете на стареца.

— Обещаваш ли? — едва се долавяше гласът му. — Че те няма…

— Обещавам — отвърна Хари. — Лично ще се погрижа да не се разгласяват никакви имена. Олег и Ракел няма да пострадат от случая.

Старецът изгледа Хари продължително. Пушката се стовари с трясък на пода, а после се строполи и той.

Хари извади пълнителя от пушката и го остави на дивана, чак тогава набра номера на рецепцията и помоли Бети да повика линейка. Позвъни на Халвуршен и му съобщи, че опасността е преминала, пренесе стареца на дивана, седна на един стол и зачака.

— Накрая го пипнах — прошепна старецът. — За малко да се измъкне, знаеш ли. В падината.

— Кого пипна? — Хари дръпна силно от цигарата.

— Даниел, как кого. Накрая го пипнах. Хелена имаше право. През цялото време бях по-силния.

Хари изгаси цигарата и застана до прозореца.

— Умирам — прошепна старецът.

— Знам — каза Хари.

— Стои на гърдите ми. Виждаш ли го?

— Какво да видя?

— Порът.

Но Хари не виждаше никакъв пор. Виждаше как бял облак премина по небето като разсеяно съмнение, виждаше как норвежките знамена се развяват на всички пилони в града и как край прозореца прелетя сива птичка. Но не видя никакъв пор.

Бярне Мьолер откри Хари в чакалнята на онкологичното отделение.

Шефът на Главното полицейско управление седна до Хари и намигна на момиченце, което смръщи вежди и се обърна на другата страна.

— Разбрах, че всичко е приключило.

Хари кимна.

— В четири часа през нощта. Ракел бе неотлъчно до него. Сега и Олег е вътре. Какво правиш тук?

— Исках само малко да си поговорим.

— Трябва да изпуша една цигара — каза Хари. — Ела да излезем навън.

Намериха свободна пейка под кичесто дърво. Над тях по небето бързо преминаваха леки облачета. Явно предстоеше още един топъл ден.

— Значи Ракел не подозира нищо? — попита Мьолер.

— Нищичко.

— Значи само аз, Майрик, началничката на полицията, правосъдният министър и премиерът сме в курса на случая. И ти, естествено.

— Ти по-добре от мен си наясно кой какво е научил, шефе.

— Да. Разбира се. Просто мисля на глас.

— Та какво искаше да ми кажеш?

— Знаеш ли, Хари? Понякога ми се иска да работя на друго място. Някъде, където има по-малко политика и повече полицейска работа. Например в град като Берген. Но после се събуждам в дни като днешния, заставам до прозореца на спалнята и поглеждам фиорда и остров Хуведоя, чувам птичи песни и… нали разбираш? И тогава неочаквано усещам, че не ми се ходи никъде.

Мьолер наблюдаваше калинка, която пълзеше по бедрото му.

— Опитвам се да кажа, че бихме искали нещата да останат такива, каквито са си.

— За кои неща говориш?

— Чувал си, че през последните двадесет години са разкрити поне по десет покушения срещу всеки американски президент? И всички извършители са арестувани, без новината да стане медийно достояние. Никой няма да спечели, ако излезе наяве, че е планиран атентат срещу държавния глава, Хари. Особено ако на теория покушението е можело да бъде успешно.

— На теория ли, шефе?

— Формулировката не е моя. Но изводът все пак е, че случаят трябва да се покрие. За да не се всява несигурност. Или да се разкрият слабости в планирането на охраната. И това не са мои думи. Атентатите имат заразителен ефект, точно като…

— Знам какво имаш предвид — прекъсна го Хари и издуха цигарения дим през носа си. — Но го правим най-вече от солидарност с онези, които носят отговорността, нали? Онези, които са можели и е трябвало да обявят тревога по-рано.

— Както казах — отбеляза Мьолер, — понякога Берген ми се вижда доста добра алтернатива.

Помълчаха известно време. Пред тях подскачаше птичка, въртеше задницата си, кълвеше нещо в тревата и се оглеждаше осторожно.

— Стърчиопашка — обади се Хари. — Motacilla alba. Предпазлива птичка.

— Какво?

— „Наръчник за приятелите на птиците“. Какво ще правим с убийствата, които извърши Гюдбран Юхансен?