Ю Несбьо - Червеношийката

— Добър предобед — поздрави глас зад него. Две повдигнати вежди под светла къдрава коса с вид на перука го измериха от глава до пети. Хари погледна табелката с името й. — Бети Андресен, това, което ще ви кажа, не е глупава шега, така че слушайте внимателно. Полицай съм и в хотела ви има атентатор.

Бети Андресен погледна високия, недотам спретнат мъж със зачервените очи, когото веднага взе за пияница, луд или и двете. Разгледа представената й служебна карта. Пак го погледна. Продължително.

— Име? — попита тя.

— Казва се Синдре Фауке.

Пръстите й заиграха по клавиатурата.

— За жалост няма човек с такова име в хотела.

— Мамка му! Опитайте с Гюдбран Юхансен.

— Няма и Гюдбран Юхансен, господин Хуле. Вероятно сте сбъркали хотела?

— Не! Тук е, точно сега е в стаята.

— Значи сте разговаряли с него?

— Не, не, аз… нямам време да обяснявам.

Хари закри лице с ръка.

— Да видим, трябва да помисля. Трябва да е на горните етажи. На колко етажа е хотелът?

— Двадесет и два.

— А колко от настанените над десетия етаж не са оставили ключовете си на рецепцията?

— Боя се, че са доста.

Хари вдигна ръце във въздуха и се втренчи в нея:

— Разбира се — прошепна той. — Това е работа на Даниел.

— Моля?

— Проверете за Даниел Гюдесон.

Какво ще стане след това? Старецът не знаеше, за него след това времето не съществуваше. Поне досега бе така. Нареди четири патрона върху перваза на прозореца. Слънчевите лъчи се отразяваха в жълто-кафявия блед метал на гилзите.

Пак погледна през мерника. Птицата продължаваше да стои там. Разпозна я. Имат едно и също име. Насочи мерника към тълпата. Плъзна поглед нагоре и надолу по ивицата хора до загражденията. Докато се спря на нещо познато. Наистина, би ли могло…? Центрира фокуса. Да, няма съмнение, че е Ракел. Какво прави тя на дворцовия площад? А, ето го и Олег. Май идва от детското шествие. Ракел протяга ръце и го вдигна над загражденията. Много е силна тази Ракел. Има силни ръце. Като майка си. Сега се насочват към караулната вишка. Ракел поглежда часовника, май чака някого. Олег е облечен с якето, което му подари за Коледа. Дядовото яке , така го нарича той. Вече е започнало да му окъсява.

Старецът се подсмихна. Значи ще трябва да му купи ново за есента.

Този път болките се появиха без предупреждение и той безпомощно се опита да си поеме въздух.

Пламъкът се спусна над тях и сенките им запълзяха приведени към него по стените на окопа.

Причерня му, но точно преди да усети, че ще потъне в тъмнината, болките отново отслабнаха. Пушката се бе свлякла на пода, а ризата му — залепнала по тялото заради избилата пот.

Изправи се, пак опря пушката о ръба на прозореца. Птицата беше отлетяла. Откриваше се пълна видимост за стрелба.

Съвсем младото лице изпълни отново оптическия мерник. Момчето навярно е студент. И Олег ще следва. Това последно каза на Ракел. Това последно каза и преди да застреля Бранхауг. Онзи ден намина в дома си в квартал Холменколен, за да си вземе няколко книги. Ракел я нямаше вкъщи. Отключи си, влезе и съвсем случайно забеляза плика на писалищната маса. С емблемата на руското посолство. Прочете го, остави го и се взря през прозореца в градината, в снежинките, останали след проливния дъжд — последни издихания на зимата. Разтърси се из чекмеджетата на бюрото. И намери другите писма, с емблемата на норвежкия посланик в Русия, а също и други — неофициални, написани на салфетки и откъснати листове от бележник, подписани от Бернт Бранхауг. И се сети за Кристофър Брокхард.

Нито един проклет руснак няма да стреля по патрулите ни тази вечер. Старецът вдигна предпазителя. Усети странно спокойствие. Току-що си спомни с каква лекота преряза гърлото на Брокхард. И застреля Бранхауг. Дядовото яке, ново дядово яке. Издиша въздуха от дробовете си и сложи пръст върху спусъка.

Въоръжен с универсална магнитна карта за всички стаи в хотела, Хари атакува асансьора и провря крака си между вратите, които тъкмо се затваряха. Пак се отвориха. Погледнаха го озадачени лица.

— Полиция! — извика Хари. — Всички вън!

Сякаш училищният звънец възвести началото на голямото междучасие, но вътре остана мъж на около петдесет години, с черна козя брада над костюм на сини райета с широка лента за Седемнадесети май на гърдите и тънък слой пърхот по раменете:

— Уважаеми господине, ние сме норвежки граждани и Норвегия всъщност не е полицейска държава!