Ю Несбьо - Червеношийката

Старицата кимна и се усмихна.

— На деветдесет години съм — потрепери гласът й. — И все още се просълзявам, като се сетя за Fraulein Хелена.

— Жива ли е? — попита Хари на своя детски немски. Знаете ли къде е?

— Какво казва той? — попита тя с ръка зад ухото и Фриц й обясни.

— Да — кимна тя. — Да, знам къде е Хелена. Тя е там горе.

И тя посочи короната на дървото.

Ясно, помисли си Хари. Старческо слабоумие. Но старицата не бе приключила:

— При Свети Петър. Ланг бяха добри католици, но Хелена бе ангелът в семейството. Както ви казах, очите ми се насълзяват, като мисля за нея.

— Помните ли Гюдбран Юхансен? — попита Хари.

— Урия ли — уточни Беатрис. — Виждала съм го само веднъж. Хубав и чаровен млад мъж, но болен, за съжаление. Кой би предположил, че такова учтиво и мило момче е способно на убийство? Чувствата им бяха прекалено силни, да, така беше и за Хелена, тя никога не преодоля загубата му, бедничката. Полицията така и не го залови и макар че не обвиниха Хелена в нищо, Андре Брокхард накара управата на болницата да я изгонят от „Рудолф II“. Тя се премести в града и работеше като доброволка при архиепископа, докато немотията в семейството й не я принуди да си намери по-добре платена работа. Затова отвори шивашки цех. В продължение на две години нае четиринадесет жени които шиеха за нея на пълно работно време. Освободиха баща й от затвора, но след скандала с онези еврейски банкери той не си намери работа. Госпожа Ланг най-трудно се примири с банкрута на семейството. Почина след дълго боледуване през 1953-а, а господин Ланг загина същата есен в автомобилна катастрофа. Хелена продаде шивачницата през 1955-а и без да се обади на никого, напусна страната. Помня точно деня. Петнадесети май — денят на освобождението на Австрия.

Фриц забеляза въпросителното изражение на Хари и му обясни:

— Австрия е малко по-особена. Тук не празнуваме деня на капитулацията на Хитлер, а деня, в който съюзниците са се изтеглили от страната.

Беатрис разказа как е разбрала за смъртта на Хелена.

— Не бяхме чували нищо за нея повече от двадесет години. И ето, един ден получих писмо от Париж. Била там с мъжа си и с дъщеря си. Разбрах, че става дума за един вид последно пътешествие. Тя не ми пишеше къде се е установила, за кого се е омъжила или от какво е болна. А само, че не й остава много и иска да запаля за нея свещ в катедралата „Свети Стефан“. Тя беше необикновен човек, моята Хелена. На седем годинки дойде при мен в кухнята, погледна ме сериозно и каза, че хората са създадени от Бог, за да обичат.

По набръчканата буза на старицата се търкулна сълза.

— Никога няма да го забравя. Седем годинки. Мисля, че точно в онзи момент тя реши как ще изживее живота си. И макар че със сигурност нещата не се стекоха, както тя си ги беше представяла, и изпитанията бяха много по-големи, убедена съм, че тя през целия си живот непоклатимо е вярвала в това — че Господ е създал човека, за да обича. Тя просто си беше такава.

— Пазите ли още писмото? — попита Хари.

Старицата избърса сълзите си и кимна.

— Пазя го в стаята ми. Нека само малко да поседя тук и да си спомня за нея, после ще отидем да го видим. Това впрочем ще бъде първата гореща нощ тази година.

Поседяха мълчаливо и се заслушаха в шумоленето на клоните и в песента на птичките, посветена на слънцето. То бе на път да се скрие зад пасището Зофиналпе. Всеки от тях мислеше за хората, които бе изгубил.

В конусите от светлина под дърветата подскачаха и танцуваха насекоми. Хари мислеше за Елен. Забеляза птица, за която би се заклел, че е мухоловката, която видя в атласа за птиците.

— Да тръгваме — подкани Беатрис.

Стаята й бе малка и обикновена, но светла и уютна. Леглото й беше до по-дългата стена, покрита с големи и малки снимки. Беатрис започна да рови из листовете хартия в голямо чекмедже.

— Имам си специална система и ще го намеря — обясни тя.

Разбира се, че имаш , помисли си Хари.

В същия миг погледът му падна върху снимка в сребърна рамка.

— Ето го писмото — обади се Беатрис.

Хари не отговори. Вторачи се в снимката и реагира едва когато чу гласа й точно зад гърба си.

— Тази снимка е правена, докато Хелена работеше в болницата. Красива е, нали?

— Да — съгласи се Хари. — Много ми напомня на някого.

— Нищо чудно — усмихна се Беатрис. — Рисуват я на иконите от почти вече две хиляди години.

Нощта наистина стана гореща. Жарка и задушна. Хари се въртеше в леглото под балдахина, хвърли завивката на пода и издърпа чаршафа в опит да спре да мисли и да заспи. За миг го осени идеята за минибара, но се сети, че вечерта извади ключа от връзката и го остави на рецепцията. Дочу гласове в коридора, долови как някой натисна дръжката на вратата, той се изправи рязко в леглото, но никой не влезе. После гласовете се промъкнаха вътре, дъхът им гореше по кожата му, чуваше се шум от разкъсване на плат, но когато отвори очи, видя само отблясъци и разбра, че са били светкавици.