Ю Несбьо - Червеношийката

Хелена Майер ги очакваше усмихната на входната врата на четвъртия етаж. Имаше будни кафяви очи и се извини за многото стъпала.

В леко претъпкания с мебели апартамент изобилстваха всички онези джунджурии, които старите хора събират в продължение на дългия си живот.

— Седнете — покани ги тя. — Ще говоря на немски, но вие може спокойно да ми говорите на английски, разбирам достатъчно добре — обърна се тя към Хари.

Донесе поднос с кафе.

— Strudel — посочи тя таблата със сладкишите.

— Ммм… — премлясна Фриц и си взе.

— Значи вие познавахте Гюдбран Юхансен? — подхвана Хари.

— Да, точно така. Тоест, ние го наричахме Урия, така настояваше той. Първо мислехме, че е малко странен, че се дължи на раните.

— Какви рани?

— По главата. И по крака му, разбира се, доктор Брокхард за малко да го ампутира.

— Но е оздравял и е бил командирован в Осло през лятото на 1944 година, нали?

— Е, такава беше целта.

— Какво имате предвид?

— Ами той нали изчезна. И със сигурност не се е появявал в Осло.

— Не и доколкото знаем. Колко добре познавахте Гюдбран Юхансен?

— Доста добре. Той бе общителен мъж и умееше да разказва увлекателно. Една по една всички сестри се влюбиха в него.

— И вие ли?

Тя се засмя звънко и жизнерадостно.

— И аз. Но той не искаше мен.

— Не ви е искал ли?

— О, аз бях красавица, бъдете сигурен. Не това беше причината. Урия харесваше друга жена.

— Така ли?

— Да, и тя се казваше Хелена.

— Хелена коя?

Старицата сбърчи вежди.

— А, да, Хелена Ланг. Точно заради любовта им се разигра тази трагедия.

— Каква трагедия?

Тя погледна учудено Хари, после Фриц и пак Хари.

— Не сте ли тук точно затова? — попита тя. — Заради онова убийство?

Беше неделя, хората се движеха по-бавно от обичайното и старецът вървеше в крачка с тях през парка на Двореца. Спря до караулната вишка. Цветът на дърветата бе светъл, зелен, точно какъвто най-много харесваше. Всички бяха зелени освен едно. Високият дъб в средата на парка никога нямаше да позеленее повече. Вече се забелязваше разликата. Постепенно дървото се събуждаше от зимен сън, поддържащата живота му течност в стъблото вече циркулираше и разпространяваше отровата в мрежата от артерии. Сега достигаше до всички листа и предизвикваше свръхрастеж, който в продължение на седмица-две щеше да стане причина те да увехнат, да покафенеят, да опадат и накрая дървото щеше да умре.

Но те все още не разбираха какво става. Сигурно нищо не схващаха. Бернт Бранхауг не присъстваше в първоначалния план и старецът разбираше напълно защо покушението обърка полицията. Изявленията на Бранхауг в „Дагбладе“ бяха само едно от онези странни съвпадения и той се засмя високо, като ги прочете. Боже Господи, даже беше съгласен с Бранхауг, победените трябва да висят на бесилото, това е законът на войната.

Но какво стана с всички други улики, които им подхвърли? Та те дори не успяха да направят връзка между екзекуцията на крепостта „Акершхюс“ с голямата измяна. Дано им просветне следващия път, когато оръдията на вала гръмнат.

Огледа се за свободна пейка. Болките се появяваха все по-често, безсмислено е да ходи при Бюер, за да разбере, че болестта се е разпространила из цялото му тяло. И сам го усещаше. Преди малко започна нов пристъп.

Опря се на едно дърво. Кралската бреза 101 101 Кралската бреза е национален символ и паметник на Норвегия. През 1940 година под тази бреза са заснети крал Хокон VII и принц Улав, потърсили убежище от немските бомбардировачи. — Б.пр. . Правителството и кралят избягаха в Англия. „Кръжат над нас немски бомбардировачи.“ От това стихотворение, написано от Нурдал Грип му прилошаваше. То представя предателството на краля като достойно отстъпление, а това да напуснеш народа си в беда — като морална постъпка. Дори на сигурно място в Лондон кралят не се отличаваше от онези величия в изгнание, които вкопчени в надеждата малкото им кралство един ден да се озове в техни ръце, държаха прочувствени речи по време на представителни вечери пред симпатизантки от висшето общество. И след като всичко свърши, пристигна корабът с престолонаследника, а хората го приветстваха с аплодисменти от пристана и всички крещяха до прегракване, за да заглушат срама — техния и на краля им. Старецът замижа срещу слънцето.

Команден вик, ботуши и пушки АГ-3 се удариха в чакъла. Ново повикване. Смяна на караула.