Ю Несбьо - Червеношийката

— Почеркът на огледалото в коридора неин ли е?

— Не — отвърна той. — Или поне така ми се струва.

— А червилото?

Юл погледна Хари, без да му отговори.

— Беше изплашена, когато говорихме по телефона — обясни Хари. — Твърдеше, че някой иска да я убие. Имате ли представа кой би могъл да е?

— Да я убие ли?

— Така твърдеше тя.

— Никой не иска да убие Сигне.

— Никой ли?

— Да не сте полудели, човече?

— В такъв случай разбирате, че съм принуден да ви попитам дали съпругата вие психически нестабилна. Истерична.

Хари се увери, че Юл е чул думите му, едва когато поклати отрицателно глава.

— Добре — Хари се изправи. — Вижте дали ще се сетите за нещо, което да ни е от помощ. И не е зле да се обадите на всичките си приятели и роднини, където би могла да потърси убежище. Изпратих нейно описание за издирване, а Муен и аз ще проверим района. Засега няма какво друго да направим.

Хари затвори портата и видя упътилия се към него Муен. Той поклати глава.

— Хората не са ли видели поне някаква кола? — попита Хари.

— По това време на деня вкъщи има само пенсионери и майки с бебета.

— Пенсионерите са много наблюдателни.

— Очевидно не и тези. Ако изобщо се е случило нещо, заслужаващо внимание, де.

Нещо, заслужаващо внимание. Хари не знаеше защо, но звученето на тези думи отекна някъде отзад в мозъка му. Хлапетата на велосипедите бяха изчезнали. Той въздъхна.

— Да тръгваме.

Халвуршен говореше по телефона, когато Хари влезе в кабинета.

Направи знак, че му докладва разузнавач. Явно Халвуршен продължаваше опитите да разбере коя е жената от „Континентал“, а това означаваше само едно: претърпял е неуспех във Външно министерство. С изключение на купчина копия от архива върху бюрото на Халвуршен в кабинета им нямаше никакви други документи. Всичко освен случая „Мерклин“ беше разчистено.

— Значи няма — констатира Халвуршен. — Обади се, ако чуеш нещо, става ли?

Той затвори.

— Свърза ли се с доктор Ауне? — попита Хари и се отпусна на стола.

Халвуршен кимна и показа два пръста. Два часа. Хари погледна часовника. Ауне щеше да пристигне след двадесет минути.

— Намери ми снимка на Едвард Мускен — разпореди Хари и вдигна слушалката. Набра номера на Синдре Фауке, който се съгласи да се видят в три часа. После информира Халвуршен за изчезването на Сигне Юл.

— Дали има някаква връзка със случая „Бранхауг“? — попита Халвуршен.

— Не знам, но точно затова е наложително да поговорим с Ауне.

— Защо?

— Защото всичко започва да прилича на действия на побъркан човек. А в такъв случай ще имаме нужда от гид.

Ауне бе голям мъж в много отношения: с наднормено тегло, висок почти два метра и го смятаха за най-добрия психолог в страната в своята област. Тази област не беше патопсихология, но като умен мъж Ауне бе помагал на Хари в много случаи.

Той имаше дружелюбно, открито лице и Хари често си мислеше, че Ауне всъщност изглежда твърде човечен, твърде уязвим, твърде олрайт, за да се подвизава на бойното поле на човешката душевност, без да пострада. По този повод Ауне му отвърна, че и него, естествено, са го наранявали, но има ли някой, който да не страда?

Сега слушаше внимателно и съсредоточено обясненията на Хари. За заклания Халгрим Дале, за убийството на Елен Йелтен и за покушението над Бернт Бранхауг. Хари каза, че Евен Юл ги е посъветвал да търсят фронтовак — вероятно поради обстоятелството, че Бранхауг бе убит в деня след изявленията си за „Дагбладе“. Накрая Хари го осведоми и за изчезването на Сигне Юл.

Ауне постоя замислен известно време. Сумтеше и от време на време кимаше или поклащаше глава.

— Съмнявам се дали ще ти помогна кой знае колко — подхвана той. — Храна за размисъл ми дава единствено посланието върху огледалото. Напомня на визитна картичка и е много обичайно за серийните убийци, особено след няколко убийства, когато започват да се чувстват уверени и искат да засилят тръпката, предизвиквайки полицията.

— Болен ли е този човек, Ауне?

— Болестта е нещо относително. Всички сме болни, въпросът е до каква степен сме способни да се вместим в нормите на обществото за социално желателно поведение. Никое действие само по себе си не е симптом на болест, трябва да се има предвид контекстът, в който се извършва това действие. Повечето хора например контролират импулсите в средния мозък който се опитва да ни попречи да убиваме ближните си. Това е просто един от многото механизми, с които сме се сдобили вследствие на еволюцията, който предпазва вида ни. Но ако човек тренира достатъчно дълго, за да преодолее тази преграда, тя отслабва. Като при войниците например. Ако ти и аз изведнъж започнем да убиваме хора, има голяма вероятност да сме се разболели. Но това не е задължително, ако ти си наемен убиец или… полицай например.