Ю Несбьо - Снежния човек

А сега пак го канеха да се изявява на телевизионния екран.

Жената обясни, че в предаването щели да обсъждат тероризма в арабските страни и какви са предпоставките образовани хора от средната класа да се превърнат в машина за убийства. Хари я прекъсна:

— Не.

— Но ние много искаме да ни гостувате пак, вие сте… толкова… готин!

Тя се засмя ентусиазирано. Хари не успя да определи дали ентусиазмът ѝ е искрен, или не, но я позна по гласа. Онази вечер в Творческия дом тя беше в компанията. Хубава и млада, но скучна. Бъбреше на отегчителни теми и зяпаше Хари с хищен поглед, все едно преценява ястие и се пита дали вкусът му ще ѝ се стори прекалено екзотичен.

— Обадете се на друг специалист — отсече Хари и прекрати разговора.

Затвори очи. Райън Адамс питаше: „Защо ми липсваш толкова, скъпа?“.

Малкият гледаше мъжа до кухненския плот. Плешивата кожа, опъната като парче плат върху масивния череп на баща му, лъщеше под светлината от заснежената градина. Мама казваше, че татко има толкова голяма глава, защото е голям мозък. Веднъж я попита:

— Защо казваш „татко е голям мозък, а не има голям мозък“?

Тя се разсмя, погали го по челото и отвърна:

— Физиците са целите мозък.

В момента Мозъка миеше картофи и ги слагаше в тенджера.

— Няма ли да ги обелиш, татко? Мама винаги…

— Сега майка ти не е вкъщи, Юнас. Ще ги приготвя, както аз си знам.

Баща му не повиши глас, но появилото се раздразнение накара Юнас да се свие. Не разбираше защо баща му непрекъснато е сърдит. Понякога Юнас се питаше дали изобщо се сърди. Ала забележеше ли притеснението в присвитите ъгълчета на устата на майка си, у него не оставаше съмнение. А страхът по лицето на мама пораждаше още по-силно раздразнение у баща му. Юнас се молеше мама да се прибере възможно по-скоро.

— Татко, мама слага другите кърпи!

Баща му затръшна вратата на долапа. Юнас прехапа долната си устна. Лицето на баща му се изравни с неговото. В очите зад възтънките, четириъгълни стъкла на очилата святкаха искри.

— Това не са „кърпи“, а „салфетки“ — поправи го баща му. — Колко пъти да ти повтарям, Юнас?

— Но мама…

— Майка ти не говори книжовно. Разбираш ли? Майка ти е израснала в семейство, където никой не го е грижа за норвежкия език.

От устата на баща му лъхаше солен дъх на гнило.

Външната врата се отвори.

— Здравейте — извика звънливо майка му от коридора.

Юнас понечи да хукне към нея, но баща му го задържа за рамото и го подкани с поглед да сложи масата.

— Какви сте ми работливи!

Юнас усети усмивката в задъхания ѝ глас. Тя застана на прага зад него, докато той подреждаше сръчно приборите и чашите.

— И сте направили много хубав снежен човек!

Юнас я изгледа въпросително. Тя си разкопча палтото. Беше хубава, с тъмна кожа и коса като неговата. В очите ѝ почти винаги се четеше нежност и мекота. С редки изключения. Вече не беше толкова слаба като на снимките от сватбата ѝ с татко, но Юнас забелязваше как я заглеждат мъжете, докато се разхожда с нея из града.

— Не сме правили снежен човек — възрази Юнас.

— Нима?

Майка му смръщи вежди, докато размотаваше дългия розов шал от врата си — подарък от Юнас за Коледа.

Бащата се приближи до кухненския прозорец:

— Сигурно е работа на съседските деца.

Юнас се покатери на един от високите столове и погледна навън. И наистина — на моравата пред къщата им се издигаше голям снежен човек. Устата му беше направена от въглен, очите — от дребни камъчета, а носът — от морков. Снежният човек нямаше нито шапка, нито шал. От тялото му стърчеше само една ръка — тънка клонка, вероятно откъсната от плета. Във фигурата му имаше нещо необичайно. На Юнас му се струваше по-нормално снежният човек да е обърнат към улицата.

— Защо… — подхвана той, но баща му го прекъсна:

— Ще си поговоря с тях.

— Необходимо ли е? — обади се мама от коридора. Чу се как сваля ципа на високите си, черни кожени ботуши. — Не са направили нищо лошо.

— Не искам в двора ми да стърчат разни чучела. Ще се заема с тези хлапета веднага щом се прибера от командировката.

— Защо не гледа към улицата? — продължи да се чуди Юнас.

От коридора се чу въздишката на майка му.

— И кога ще се прибереш, скъпи?

— Утре. По някое време.

— В колко часа?

— Защо питаш? Среща ли имаш?

Престорено небрежният тон на бащата накара Юнас да настръхне в очакване на неприятности.

— Не, исках само да знам кога да е готова вечерята — отвърна мама и влезе в кухнята, приближи се до печката, надникна в тенджерите и усили два котлона.