Ю Несбьо: Снежния човек

— Ами приготви я от по-рано — подхвърли баща му и се обърна към купчината вестници върху кухненската маса. — Ще си дойда навреме.

— Добре — тя се притисна към гърба му. — Налага ли се да тръгваш за Берген още тази вечер?

— Лекцията ми започва в осем сутринта. От летището до университета се пътува цял час и дори да хвана първия самолет, няма да стигна навреме.

Юнас забеляза как мускулите на тила на баща му се отпуснаха. Явно мама отново бе улучила правилния подход.

— Защо снежният човек е обърнат и гледа към нашата къща? — попита Юнас.

— Отиди да си измиеш ръцете — подкани го майка му.

После започнаха да се хранят. Не разговаряха. Само мама прекъсна мълчанието с няколко кратки въпроса как е прекарал в училище. Юнас отговаряше лаконично и уклончиво, защото знаеше, че твърде изчерпателните отговори ще предизвикат баща му и ще започне да го разпитва или какво са учили и какво — не в „скучното училище“, или какво работят родителите на приятелите му. И понеже никога не се задоволяваше с отговорите на момчето, бащата обикновено се ядосваше.

След като си легна, Юнас чу как баща му се сбогува с майка му на долния етаж. После вратата се хлопна и колата потегли. Двамата с мама отново останаха сами. Тя пусна телевизора. Юнас се замисли за нещо, за което го бе питала: защо вече не води вкъщи свои приятели от училище. Не ѝ отговори, защото не искаше да я натъжава. Но сега и той се натъжи. Захапа отвътре бузата си и усети как сладката болка се разпространи до ушите му. От тавана се люлееше метален вятърен чан: китайски сувенир със звънтящи тръбички за разсейване на негативната енергия. Стана от леглото и се приближи на пръсти до прозореца. Дебелият сняг в градината отразяваше оскъдната улична светлина и малкият видя фигурата на снежния човек. Изглеждаше толкова самотен. Защо не му бяха дали шапка или поне шал? Или дръжка на метла? Неочаквано луната се показа иззад облаците и черните зъби на снежния човек лъснаха в мрака. Очите — също. Юнас инстинктивно затаи дъх и се отдръпна назад. В камъчетата, поставени за очи, проблесна пламък. Те не просто се взираха в стената на къщата, а гледаха нагоре, към стаята на Юнас. Момчето дръпна пердетата пред прозореца и се мушна обратно под завивката.

Седнал върху висока табуретка на бара в „Палас Грил“, Хари разглеждаше плакатите с добродушните подкани към клиентите на заведението да не молят за вересия, да не стрелят по пианиста и изобщо „Be Good or Be Gone“ 2 2 Be Good or Be Gone (англ.) — Бъди добър или изчезвай. — Б.пр. . Поради ранния час в бара освен Хари имаше само две девойки, които разучаваха възможностите на мобилните си телефони, и двама младежи, увлечени в игра на дартс. В позата им прозираха отработени движения при прицелването, но резултатите им бяха плачевни. Доли Партън, явно отново спечелила благоразположението на критиците на кънтри музиката, извиваше от тонколоните носов глас с южняшки акцент. Хари погледна часовника за пореден път и се обзаложи със себе си, че Ракел Фауке ще се появи на вратата в осем и седем. И тази вечер усещаше гъделичкащото нетърпение преди всяка тяхна среща. Опитваше се да си внуши, че вълнението му е просто условен рефлекс като в експеримента на Павлов: кучетата започват да точат лиги, когато чуят сигнала за храна, дори да не са им я поднесли. Тази вечер Хари също нямаше да утоли глада си. Или по-точно: щеше да утоли само глада си за храна. И да си поговори с Ракел за живота. По-точно: за нейния живот. За Олег, сина ѝ, когото бе родила от бившия си съпруг-руснак по време на службата си в норвежкото посолство в Москва. Олег беше много плахо и затворено дете, но Хари намери път към него и двамата се сближиха повече, отколкото той бе успял да се сближи със собствения си баща. А когато Ракел сложи край на връзката им, защото не издържаше повече, Хари изгуби и нея, и Олег и в крайна сметка не знаеше коя загуба му тежи повече. Сега обаче разбра: в осем и седем грациозната ѝ фигура се появи на вратата. Хари още не бе забравил как понякога ръката му докосваше гъвкавия ѝ гръб и сякаш отново усети допира на високите ѝ смугли скули до бузата си. Тайно се бе надявал Ракел да не се намира в толкова превъзходна форма. Да не сияе така от щастие.

Тя се приближи до него и лицата им се докоснаха леко за поздрав. Хари се постара да се отдръпне пръв.

— Защо ме гледаш така? — попита тя, докато разкопчаваше палтото си.