Луиз Пени: Убийството на художника

Оливие и Габри разказваха на събралата се компания събитията от тази сутрин. Описанието им беше толкова ярко и живописно, че пред очите на всички в уютната всекидневна се изправиха трите маскирани хлапета, награбили пълни шепи от патешкия тор, стоварен в края на селото.

Момчетата вдигнали ръце и торът се стекъл между пръстите им, а след това запратили останалата част от него по старата тухлена сграда. Не след дълго торът се стичал по стените и капел от синьо-белите навеси с реклами на „Кампари“. Табелата с надпис „Бистро“ била цялата омазана с патешки лайна. Същото сполетяло и доскоро чистата фасада на кафенето в сърцето на Трите бора. Но не било само това. Цялото село кънтяло от грозните крясъци, изпълнили въздуха. „Педерасти!“, „Духачи!“, Deguelasse! 7- викали момчетата.

Заслушана в разказа, Джейн си припомни как по-рано през деня излезе от каменната си къщичка от другата страна на ливадата и забърза към бистрото, от което излизаха Оливие и Габри. Хлапетата крещяха от възторг и замеряха двамата мъже с патешки тор.

Джейн ускори крачка - съжаляваше, че краката й не са по-дълги. Видя как Оливие извършва нещо изключително необичайно. Бавно, преднамерено и нежно улови ръката на Габри и я задържа няколко секунди, преди да я поднесе към устните си пред очите на крещящите момчета, които продължаваха да ги замерят с тор. Хлапетата застинаха за момент, щом видяха как Оливие целува изцапаната с тор ръка на Габри. Сякаш се вкамениха от тази гледка на любов и предизвикателство. Но това трая само миг. Ненавистта им взе връх и нападението им бързо се възобнови.

- Спрете! - каза твърдо Джейн.

По средата на замаха отпуснаха ръце - инстинктивна реакция към гласа на по-възрастен. Извърнаха се като един и съзряха дребната Джейн Нийл да се приближава към тях, облечена в украсена с цветя рокля и жълта жилетка. Момчето с оранжевата маска вдигна ръка да замери и нея.

- Да не си посмял, млади човече.

Хлапето се поколеба за миг - достатъчно време, за да може Джейн да изгледа всички в очите.

- Филип Крофт, Гюс Хенеси, Клод Лапиер - изрече бавно и отчетливо възрастната жена.

Това се оказа достатъчно. Момчетата изтръскаха ръце и се стрелнаха покрай Джейн нагоре

по улицата. Момчето с оранжевата маска се смееше с цяло гърло - звукът бе толкова гаден, че надминаваше дори ефекта от торта. Друго момче се обърна и се загледа назад, но останалите го задърпаха и тласнаха отново напред.

Всичко това се бе случило същата тази сутрин. Но вече изглеждаше като кошмар.

- Беше отвратително - съгласи се Габри с коментара на Рут и се отпусна в едно от избелелите кресла, нагрято от огъня на близката камина. - Разбира се, те са прави. Аз съм гей.

- Чист педал направо - додаде Оливие и се настани върху страничната облегалка на стола му.

- Превърнах се в един от изтъкнатите хомосексуалисти на Квебек - перифразира Габри прочутите думи на Куентин Крисп 8.

Оливие се изсмя, а Рут хвърли поредната цепеница в огъня.

- Тази сутрин наистина изглеждаше като знаменитост - обади се Бен Хадли, най-добрият приятел на Питър.

- Като знаменитост от Холивуд ли?

- По-скоро като селски герой от затънтена провинция.

В кухнята Клара се здрависваше с Мирна Ландерс.

- Масата изглежда чудесно - похвали я гостенката, докато сваляше палтото си, под което се показа ярколилав кафтан. Клара се зачуди как приятелката й успява да се провре през касите на вратите с толкова пластове дрехи. Мирна побърза да поднесе подаръка си за вечерта. -Къде искаш да сложа тази скромна кошница, мила?

Клара зяпна от изумление. Подаръчните кошници на Мирна винаги бяха огромни, пищни и неочаквани - като нея самата. Тази тук бе изплетена от дъбови и кленови клонки, тръстика от ручея Бела Бела, който клокочеше зад книжарницата й, клонки от ябълково дръвче, на които още висяха две ябълки, и цели наръчи билки.

- Какво е това? - промълви Клара невярващо.

- Къде?

- Тук, в средата на кошницата...

- Колбас - обясни невъзмутимо Мирна.

- Наденица?

- Аха, и виж какво има тук - посочи Мирна сред плетеницата от клонки.

- „Събрани съчинения на У. Х. Одън 9“ - прочете изумено Клара. - Сигурно се шегуваш.

- Не. Взела съм го за момчетата.

- Какво още си напъхала вътре? - Клара огледа внимателно огромната кошница.

- Дензъл Уошингтън. Но не казвай на Габри.

Във всекидневната Джейн продължаваше разказа за сутрешната случка.

- И след това Габри ми каза: „Съжалявам, че се възползвах от тора на селото. Но Вита Саквил Уест 10се е обличала така“.