Луиз Пени: Убийството на художника

Ужасна е. - Изглежда, все пак реши да каже истината. Освен ако не бе смекчил действителното си мнение за картината.

С ярки и дръзки краски картината на Джейн изобразяваше шествието преди края на събора. Прасетата се различаваха от козите само по яркочервения си цвят. Децата наподобяваха възрастни в умален размер. Всъщност това не бяха деца, проумя Клара, привеждайки се колебливо напред, сякаш платното бе в състояние да й нанесе още един удар. Бяха възрастни хора с умалени размери. Разпозна Оливие и Габри, които предвождаха сините зайци. На седалките от двете страни на шествието седяха зрители, много от които показани в профил; те се гледаха един друг или зяпаха настрани. Някои се взираха право в Клара. Върху бузите на всички бяха изписани еднакви червени кръгове, които предположи, че символизират цветущо здраве. Какъв ужас.

- Е, това поне е лесно - обади се Ирине Калфа. - Не става за нищо.

Клара усети как крайниците й изтръпват и се вледеняват. Ирене беше грънчар. Превръщаше буци глина в изящни творби. Изобретила бе нов начин за глазиране на съдове и сега я търсеха грънчари от цял свят. Разбира се, след като направеха поклонение до студиото й в Сан Реми и прекараха пет минути с Богинята на калта, проумяваха, че са направили огромна грешка. Тя беше един от най-егоцентричните и дребнави хора на планетата.

Клара се чудеше как е възможно една лишена от обикновени човешки емоции жена да създава толкова красиви произведения. „Докато ти се мъчиш“ - додаде онзи досаден тих гласец, който не я напускаше.

Хвърли бърз поглед към Питър над ръба на чашата си. На бузата му бе залепнало късче шоколадов кейк. Клара инстинктивно избърса лицето си и без да иска размаза орехова плънка по косата си. Дори със зацапано от шоколад лице мъжът й привличаше погледите на околните. Той бе въплъщение на класическата мъжка красота. Висок и широкоплещест като дървосекач, а не крехък като художник, какъвто всъщност беше. Вълнистата му коса бе посивяла, налагаше му се да носи очила през цялото време, а по добре избръснатото му лице вече личаха бръчки. Едва петдесетгодишен, той приличаше на бизнесмен, излязъл да търси приключение сред природата. Клара често го гледаше как спи сутрин и в тези мигове изпитваше непреодолимо желание да се пъхне под кожата му, да се обвие около сърцето му и да го пази.

По косата на Клара често полепваха парчета храна. От друга страна, Питър винаги беше безупречен. Дори когато навън валеше проливен дъжд, той се прибираше по-чист, отколкото на излизане. Понякога обаче, при изключителни обстоятелства като настоящите, и на него се случваше да се изцапа. Клара съзнаваше, че трябва да му каже. Но не го направи.

- Знаете ли, мисля, че картината е страхотна - заяви Питър и дори Ирене вдигна поглед към него.

Грънчарката изсумтя и стрелна многозначително Анри, но той просто я игнорира. Питър потърси Клара с очи и задържа вниманието й за момент. Влезеше ли в някоя стая, винаги я обхождаше с поглед, докато открие жена си. Чак след това се отпускаше. Околните виждаха висок изискан мъж с вечно разчорлената си съпруга и се чудеха каква може да е причината да са заедно. Някои хора, основно майка му, дори гледаха на това като на природна несъвместимост. Но Клара бе неговата опора, тя бе в основата на здравето и щастието му, въплъщение на всичко добро в живота му. Когато я гледаше, Питър не виждаше разчорлената й щръкнала във всички посоки коса, развлечената рокля и очилата с рамки от магазин „Всичко за един долар“. Не. Виждаше своя пристан, където се чувстваше в безопасност. Разбира се, в този момент забеляза и полепналото по косата й сладко - нещо така присъщо за нея. Питър

инстинктивно приглади коса и махна късчето кейк от бузата си.

- Какво виждаш? - попита го Елис.

- Да ти кажа честно, не знам. Но съм убеден, че трябва да я приемем. - Този кратък отговор някак си придаде още повече тежест на мнението му.

- Има риск - отбеляза Елис.

- Съгласна съм - заяви Клара. - Но кое е най-лошото, което може да се случи? Посетителите на изложбата да решат, че сме допуснали грешка? Те винаги го правят.

Елис кимна с разбиране.

- Аз ще ви кажа какъв е рискът - намеси се Ирене, без да добавя „идиоти такива“, но за всички бе ясно, че си го мислеше. - Ние сме група хора с общи интереси и едва свързваме двата края. Авторитетът е най-ценният ни капитал. Почнем ли да приемаме картини не на базата на тяхната художествена стойност, а според близостта ни с художника, сме изгубени. Точно в това се състои рискът. Оттам нататък никой няма да ни взема на сериозно. Никой художник няма да иска да излага картините си при нас, защото ще сме станали за смях. Няма да имаме и посетители, понеже никой от тях няма да иска да гледа боклуци като... - Тук тя не успя да намери подходящи думи и просто посочи платното на Джейн.