Луиз Пени: Убийството на художника

- О, не, скъпа. - Двете бяха седнали отново и Джейн се пресегна през масата, за да поеме ръцете на Клара. - Ти не разбираш. Това не са сълзи от болка. Не. Просто неочаквано се зарадвах. - Джейн се втренчи някъде в далечината и кимна, сякаш водеше поверителен разговор. - Най-накрая.

- Как си нарекла картината?

- „Един ден от събора“. Показва заключителното шествие на селския събор.

И така в петъка преди Деня на благодарността поставиха картината на един триножник в художествената галерия „Уилямсбърг“. Обвита бе в пергаментова хартия и завързана с лента като детски подарък, за да не се повреди от лошите атмосферни условия. Питър Мороу хвана възела и полека - бавно и методично - дръпна краищата му, докато се развърза. После омота старата лента около дланта си, сякаш навиваше канап. На Клара й идеше да го убие. Щеше й се да изпищи, да скочи от стола и да изблъска мъжа си встрани. За да захвърли жалката лента на земята, а защо не и Питър след нея, и да разкъса опаковъчната хартия, която криеше платното. Лицето й застина в очакване.

Питър грижливо разгъваше един след друг ъглите на хартията и приглаждаше гънките с дланта си. Клара едва сега осъзна, че един правоъгълник може да има толкова много ъгли. Усещаше как ръбът на стола буквално се врязва в бедрата й. Останалите членове на сформираното жури изглеждаха отегчени. Ураганът в душата на Клара обаче компенсираше това многократно.

Накрая и последният ъгъл бе изгладен и хартията вече можеше да се отстрани. Питър се извърна към останалите четирима души от журито с намерение да произнесе малка реч, преди окончателно да разкрие картината. Чувстваше, че има нужда да изрече нещо кратко и съдържателно. Малко въведение, малко... Художникът долови нетърпението на съпругата си, видя пурпурния цвят на лицето й и проумя, че при това нейно състояние сега не му е времето за речи.

Обърна се към картината бързо и рязко съдра кафявата хартия, за да разкрие „Един ден от събора“.

Ченето на Клара увисна. Тя клюмна, като че ли внезапно бе изгубила опора. Затаи дъх. Сякаш за миг умря. Значи това представлявал „Един ден от събора“. От него дъхът й секна. Очевидно и останалите членове на комисията изпитваха същото. Върху лицата им се четяха различни степени на изумление. Дори председателката на журито, Елис Джейкъб, бе останала безмълвна. Видът й бе на човек, който току-що е получил удар.

От всичко на света Клара най-много мразеше да оценява създаденото от други хора, а това тук беше възможно най-лошият случай до момента. Съжаляваше ужасно, задето убеди Джейн да покаже първата си творба на публично място, и то на изложба, която самата тя трябваше да оценява като критик. Егото й ли бе виновно за всичко това? Или беше просто проява на абсолютна глупост?

- Тази картина се нарича „Един ден от събора“ - прочете Елис от бележките пред себе си. -Предоставена е от Джейн Нийл от село Трите бора, която подкрепя открай време художествените изложби на „Артс Уилямсбърг“, това е първата й картина. - Елис се огледа. -Някакви коментари?

- Прекрасна е - излъга Клара.

Останалите я изгледаха в нямо изумление. На триножника пред тях беше изложено платно без рамка с очевидно съдържание. Конете си изглеждаха като коне, кравите си бяха крави, а хората се разпознаваха лесно - не само като хора, но и като техни познати от селото. Всички те обаче изглеждаха като пръчковидни фигури, нарисувани от деца. Или в най-добрия случай бяха една еволюционна стъпка над детските рисунки. При една война между армия от пръчковидни фигури и хората от „Един ден от събора“ вторите щяха да победят само защото имаха малко повече мускули. И пръсти. Беше ясно обаче, че обитават двуизмерно пространство. При опита си да схване картината, без да прави очевидни сравнения, Клара усети, че изображението наподобява донякъде пещерна рисунка, пренесена върху платно. Ако навремето неандерталците са имали селски събори, сигурно са щели да ги изобразят точно по този начин.

- Mon Dieu 3. Четиригодишният ми син може да ги нарисува по-добре - възкликна Анри Лавиер, направил очевидното сравнение. Ларивиер беше работил в една каменоломна, преди да открие, че камъкът му говори. И той го слушаше. От онзи момент нататък връщане назад нямаше, макар че семейството му, разбира се, тъгуваше по времето, когато той носеше вкъщи поне минимална надница, вместо да дяла крупни скулптури от камък. Сега лицето му бе както винаги широко, грубо и неразгадаемо, но ръцете го издаваха. Бяха изпънати нагоре простичко и очевидно в жест, който изразяваше молба за пощада. Опитваше се да намери точните думи, понеже съзнаваше, че Джейн е приятелка на повечето членове от журито. -