Ю Несбьо - Прилепът

— Какво виждаш? — попита тя.

— Как всички ме насочват към нещо, което не мога да разбера.

— Като например?

— Не знам. Държат се като жени. Разказват ми иносказателни истории. Навярно съдържащото се между редовете е повече от ясно, само дето аз не съумявам да го разшифровам. Защо вие, жените, не казвате нещата направо? Надценявате способността на мъжа да тълкува.

— Сега аз ли ще обера негативите? — възкликна Биргита и посегна да го шляпне. Ехото разнесе смеха ѝ из подводния тунел.

— Шшшт, ще събудиш Бялата хищница — предупреди я Хари.

Чак сега Биргита забеляза, че виното му си стои недокоснато.

— Една чашка едва ли ще навреди? — подпита предпазливо тя.

— Напротив. Ще навреди — той я притегли към себе си с усмивка. — Но да не говорим за това.

И я целуна. От устните ѝ се откъсна продължителен треперлив стон, все едно от цяла вечност бе чакала тази целувка.

Хари се сепна в съня си. Стеариновата свещ бе догоряла и наоколо се стелеше непрогледен мрак. Откъдето и да бе идвало зеленикавото сияние във водата — дали от луната над Сидни, или от наземни прожектори — вече бе угаснало. И въпреки това Хари чувстваше, че го наблюдават. Слепешком напипа фенера до Биргита и го включи. Тя спеше, завита в своята половина от вълненото одеяло, гола и с доволно изражение. Хари насочи лъча към стъклената стена.

Първоначално си помисли, че вижда собственото си отражение, после обаче очите му привикнаха към светлината, сърцето му удари мощно и за миг спря. Бялата хищница стоеше до него и го гледаше с безжизнените си студени очи. Хари изпусна насъбрания въздух и стъклото пред бледото, размито лице се изпоти — призрака на удавник, толкова голям, че запълваше целия резервоар. Зъбите стърчаха от пастта на чудовището и приличаха на нарисувана от дете, зигзагообразна линия от триъгълни бели ками, освирепели за човешка плът и нестройно разпределени по двете челюсти.

Чудовището се издигна над Хари, без да откъсва от него мъртвешките си очи, застинали в ненавистен поглед — бял труп, който тромаво описваше лъкатушеща траектория с нескончаема дължина.

— Значи заминаваш утре?

— Да — Хари седеше с чаша кафе в ръка и не знаеше къде да я дене. Маккормак стана от бюрото и започна да снове напред-назад пред прозореца.

— И си на мнение, че сме далече от окончателното разплитане на случая? Според теб вилнее психопат, анонимен убиец, който изтребва жени под напора на вътрешен подтик и не оставя никакви следи? И ни остава единствено да чакаме и да се молим, че при следващото си покушение ще допусне грешка?

— Не съм казал точно това, сър. Просто смятам, че повече няма с какво да допринеса за разследването. Освен това от Осло се обадиха с молбата да се прибирам. Нуждаели се от мен.

— Добре. Ще им изпратя положителна атестация за престоя ти при нас, Хоули. Доколкото разбрах, в Норвегия те спрягат за повишение.

— Още не са ми съобщили, сър.

— Стига си работил за днес. Разгледай Сидни, преди да си отидеш.

— Само искам да проверя алибито на Алекс Томарос, сър.

Маккормак продължи да гледа облачния, нагорещен, задушен град.

— Понякога ме наляга носталгия, Хоули. Домъчнява ми за красивия остров.

— Не ви разбрах, сър.

— Аз съм киви , Хоули. Така наричат австралийците пришълци от Нова Зеландия. На десет години пристигнах тук с родителите ми. Там хората се държат по-човешки помежду си. Или поне така е останало в спомените ми.

— Ще отворим чак след няколко часа — заяви начумерената чистачка с метла в ръка.

— Няма проблеми. Имам уговорка с господин Томарос — Хари се чудеше дали норвежката полицейска значка би укрепила авторитета му пред госпожата.

Не се наложи. Тя отвори вратата, колкото той да се промуши вътре. В помещението миришеше на прокиснала бира и на препарат за почистване. Необяснимо защо „Ди Олбъри“ му се стори по-малък сега, на дневна светлина и безлюден.

Откри Алекс Томарос, известен още като мистър Бийн и Фидлър Рей, в офиса зад бара. Хари се представи.

— С какво да ви помогна, господин Хоули? — избъбри бързо управителят. Говореше с ясен акцент. Подобно на много чужденци, прекарали известно време в някоя страна, и той си бе изработил своя разновидност на местния език.

— Благодаря, задето откликнахте на молбата ми в толкова кратък срок, господи Томарос. Знам, че и други мои колеги са се отбивали да ви разпитват, затова ще се постарая да бъда кратък и…

— Надявам се да приключим бързо. Както виждате, имам доста работа. Знаете как е при нас, счетоводителите…