Ю Несбьо - Прилепът

— От Сидни получихме противоречиви инструкции. Доколкото разбрахме, издирвате някакъв тип, но не искате да го закопчаваме. — Шерифът стана и си повдигна панталона. — Вие какво? Страхувате се, че ще се издъним ли? Не вярвате ли в професионалните ни качества?

— Не се засягай, шефе. Знаем колко работа ви създава картографирането на мрежите за пласиране на марихуана, затова решихме да посетим въпросното лице, без да ви ангажираме. Намерихме адреса му и само ще се отбием да му зададем няколко въпроса.

Ендрю издаде напред долната си устна, за да покаже, че става дума за дребна работа.

Шерифът изсумтя недоволно.

— Сидни, Канбера — един дол дренки. Издават разпореждания и командироват хора, а ние тук все последни разбираме какво се случва. А кой го отнася, ако нещо се обърка?

— Амин — промърмори помощникът му от бюрото си.

— Не е за разправяне — кимна солидарно Ендрю. — Всеки ден изпитваме същото на гърба си. Накъдето и да се обърнеш, все шефове, дето кракът им не е стъпвал на улицата. Дотам я докарахме. Ние, тружениците на терен, хем знаем как стоят нещата, хем изпълняваме заповеди на канцеларски плъхове с посредствен успех от юридическото си следване, които искат само да натрупат престиж и да израснат, а нас — кучета ни яли.

Хари побърза да кимне солидарно и да въздъхне тежко.

Шерифът ги гледаше изпитателно, но Ендрю запази непроницаемо изражение. Домакинът им явно реши да последва юридическия принцип, че в случай на съмнение съдът решава в полза на обвиняемия, и покани гостите си на кафе.

— Ама че кафемашина си имате — подхвърли Хари и посочи гигантската кутия в ъгъла.

Право в десетката.

— За една минута прави литър кафе — изфука се шерифът и накратко въведе посетителите си в техническите тънкости.

След две чаши кафе стигнаха до единодушния извод, че „Норт Сидни Беърс“ в ръгби лигата е снобарски клуб, а норвежкият скиор, гадже на австралийската плувкиня Саманта Райли, ще да е точен пич.

— Видяхте ли демонстрантските плакати из града? — попита помощникът. — Призовават хората утре да се съберат на площадката за кацане и да преобърнат хеликоптера ни. Според тях фотографирането на частна собственост противоречало на конституцията. Вчера петима се закопчаха с вериги и успяхме за излетим чак в късния следобед.

Шерифът и помощникът му се засмяха. Явно инцидентът не бе помрачил доброто им настроение.

След още една чаша кафе Ендрю и Хари станаха с обяснението, че е време да си поговорят с въпросния Еванс Уайт, благодариха за почерпката и се ръкуваха за сбогом.

— Впрочем — спря на вратата Ендрю. — Подочух отнякъде, че в Нимбин продавали хероин. Мършав, мургав тип. Прилича на вампир, обявил гладна стачка.

— Хероин ли? — сепна се шерифът.

— Сигурно става дума за Мондейл — обади се помощникът.

— Проклетият пропаднал шибаняк! — извика шерифът.

Ендрю докосна въображаемата си шапка за довиждане.

— Предположих, че ще ви заинтересува.

— Как ти се стори вечерята с шведската ни свидетелка? — полюбопитства Ендрю, докато пътуваха към резиденцията на Уайт.

— Вкусна. Силно пикантна, но вкусна — отвърна уклончиво Хари.

— Я не ми се прави на две и половина. За какво си говорихте?

— За какво ли не. За Норвегия и Швеция.

— И кой обра точките?

— Швеция.

— И какво толкова имат шведите, което го няма у вас?

— Най-вече именити кинорежисьори: Бу Видерберг, Ингмар Бергман…

— Абе зарежи ги кинорежисьорите! — изсумтя презрително Ендрю. — Такива има навсякъде. Виж, Едвард Григ е единствен по рода си.

— Брей! Не съм знаел, че освен другите ти интереси си познавач и на класическата музика.

— Григ е гений. Втората част от симфонията му в до минор например е…

— Извинявай, Ендрю, но съм израснал с пънк, изпълняван на два акорда, и най-сложните изпълнители, до които съм се докосвал, са „Йес“ и „Кинг Кримсън“. Не слушам музика от миналия век. Всичко преди 1980-а за мен е каменна ера. В Норвегия имаме една банда, казва се „Дум-дум Бойс“…

— Симфонията в до минор за пръв път е изпълнена през 1981 година — прекъсна го Ендрю. — „Думдум Бойс“? Ама че нелепо име.

Хари се отказа.

Еванс Уайт ги гледаше през полуспуснати клепачи. Косата му висеше на омазнени кичури в лицето. Почеса се по пакета и се оригна демонстративно. Не изглеждаше да е особено изненадан от появата им. Не защото ги бе очаквал, а по-вероятно защото посещенията на непознати бяха за него всекидневие. Все пак продаваше най-добрия ЛСД в града, а Нимбин беше малко селище и мълвата плъзваше бързо. Хари предполагаше, че човек като Уайт не продава на дребно и не осъществява сделки в дома си, но това едва ли спираше мераклиите да цъфват пред вратата му с молбата да си купят стока.