Ю Несбьо - Прилепът

Бялата хищница.

Вдигна мощната си глава от водата и разтвори паст. Случваше се като забавен каданс. Хари беше сигурен, че чудовището ще завлече Тууомба със себе си, но то не успя да го хване здраво и само издърпа крещящата жертва по-навътре във водата. Пак се потопи, без да е изпълнило намеренията си.

„Без ръце.“ Хари си спомни за един рожден ден при баба си в Ондалснес преди много, много години. Тогава се опитваха да вадят ябълки от бидон, пълен с вода, само с уста. Майка му се смя до захлас и накрая се търкаляше по дивана.

Оставаха трийсет метра. Хари си каза, че ще изпревари Бялата хищница, но тя пак се появи. Видя как чудовището завъртя студените си очи в екстаз и победоносно му показа двата си реда зъби. Захапа крака на жертвата и отметна глава. Пръсна фонтан, Тууомба се замята из въздуха като парцалена кукла и викът му секна.

— Проклет призрак! Той е мой! — кресна задавено Хари, вдигна пистолета и изпразни пълнителя във водата. Тя се обагри в бледочервено, все едно потече разреден малинов сок, и под себе си Хари видя светлината от подземния тунел, където възрастни и деца се бяха скупчили да наблюдават развръзката на автентичната природна драма в цялата ѝ жестокост, на този пир, който щеше да се съревновава с Убийството на клоуна за приза „най-сензационно събитие на годината“.

Джин Бинош изглеждаше и звучеше в пълно съответствие със същността си на купонджия, не само живял на пълни обороти, но и без никакво намерение скоро да спира.

— Обзалагам се, че и в ада им трябва кадърен татуировчик. — Джин потопи иглата в мастилото. — Сатаната сигурно държи мъченията да са разнообразни. Какво ще кажеш, друже?

Клиентът му, пиян до козирката, седеше с оклюмала глава. Най-вероятно нито схващаше философските размисли на Джин за живота в отвъдното, нито усещаше как иглата се забива в рамото му.

Първоначално Джин отказа на този мъж, който влезе в малкото му ателие и изфъфли желанието си със странен, напевен акцент.

Отговори, че не татуира лица в нетрезво състояние, и го помоли да се върне на следващия ден. Онзи обаче хвърли на масата 500 долара за модел, който струваше около 150. През последните месеци оборотът бе понамалял, затова Джин извади бръснарско ножче „Лейди“ и дезодорант-стик „Менен“ и се хвана на работа. Мъжът му предложи да си пийне от бутилката, но Джин Бинош отказа. Татуираше от двайсет години, гордееше се с кариерата си и смяташе, че на работното си място сериозните професионалисти не близват алкохол. Да не говорим за уиски.

След като приключи, залепи парче тоалетна хартия върху татуираната роза.

— През първата седмица не стой на слънце и мий мястото само с вода. Добрата новина е, че до довечера болката ще премине и още утре можеш да свалиш лепенката. Лошата: ще се върнеш за друга татуировка — засмя се Джин. — Опитът ме е научил, че никой не спира след първата.

— Аз ще си остана с тази — уведоми го клиентът и излезе с олюляващи се стъпки.

Вратата се отвори. Вън вятърът бучеше оглушително. Хари приклекна.

— Готов ли си? — попита глас в ухото му. — На четири хиляди стъпки дърпаш изтеглящото парашутче и започваш да броиш. Не видиш ли купола до три секунди, нещо не е наред.

Хари кимна.

— Скачам! — извика гласът.

Хари видя как вятърът подхвана черния костюм на дребния мъж, който стъпи върху рампата под крилото. Кичурите, подаващи се изпод каската, се ветрееха. Хари погледна висотомера на гърдите си. Показваше малко над десет хиляди стъпки.

— Благодаря! — извика той на пилота. Човекът се обърна:

— За мен е удоволствие, колега! Много по-забавно е от заснемането на полѐта с марихуана!

Хари протегна навън десния си крак. Почувства се като едно време, когато пътуваха през Гюдбранската долина към Ондалснес за поредната лятна ваканция; тогава малкият Хари отваряше прозореца на колата и подаваше навън ръка, за да „лети“. Обръщаше дланта нагоре и въздушната струя пореше ръката му.

Сега вятърът духаше ужасно силно и той положи усилие, за да преодолее съпротивлението и да стъпи върху рампата. Повтаряше си наум, както му бе заръчал Джоузеф: „десен крак, лява ръка, дясна ръка, ляв крак“. Стоеше до Джоузеф. Към тях летяха облаци, набираха скорост, нанизваха се в корпуса и в същия миг изчезваха.

Отдолу се простираше килим, съшит от разноцветни кръпки: зелени, жълти, кафяви.