Ю Несбьо - Прилепът

— Откъде разбра къде съм отседнал? — попита Хари, колкото да поддържа разговора.

— Какво ти става, Хари? Измори ли се? Нали последния път, когато се засякохме навън, ти ми каза в кой хотел си се настанил. Впрочем съвсем забравих да ти благодаря за последната ни среща.

— Виж, Тууомба…

— Умувах кое те е накарало да ми се обадиш и да ме помолиш за помощ онази вечер, Хари. Освен да напердашим двете мутри, назобени със стероиди, в нощния клуб. И тази част си имаше забавната страна, но наистина ли отидохме само за да кажем здрасти на онзи сводник? Може да не съм голям психолог, но нещо не ми върза. Разследваш серия убийства и губиш време и енергия в лична разправия за някаква дреболия: някой те нагрубил в нощен клуб.

— Е…

— Е, Хари?

— Имах и задна цел. Момичето, което открихме мъртво в Сентениъл парк, е работело в същия клуб. Предположих, че убиецът е бил в заведението, причакал я е на изхода и я е проследил. Исках да проверя как ще реагираш, когато разбереш къде отиваме. Освен това ти си много запомнящ се тип и ми се щеше да ти устроя очна ставка с Монгаби, за да проверя дали те е виждал.

— Но не постигна успех?

— Прав си. Изглежда, изобщо не си влизал в заведението.

Тууомба се разсмя.

— Нямах ни най-малка представа, че е била стриптийзьорка. Видях я да влиза в парка и реших да я предупредя колко е опасно да се скита сама посред нощ. И да ѝ покажа нагледно какво може да я сполети.

— Е, значи поне този случай е разкрит — сухо отбеляза Хари.

— Жалко, че никой друг освен теб няма да се порадва на успеха.

Хари реши да рискува:

— Понеже и без това всичко ще остане в тайна, защо не ми кажеш какво точно стана с Ендрю в апартамента на Ото Рехтнагел? Защото въпросната ти приятелка е именно Ото, нали?

В слушалката се възцари мълчание.

— Не те ли вълнува как е Биргита?

— Не — отвърна Хари, нито твърде припряно, нито твърде високо. — Обеща да се държиш с нея джентълменски. Разчитам на думата ти.

— Дано не се опитваш да ми вмениш вина. Защото е безсмислено да го правиш. Аз съм психопат. Допускаше ли, че съм наясно със състоянието си? — засмя се тихо Тууомба. — Плашещо, а? От такива като мен не се очаква да го осъзнаваме. Но аз винаги съм го знаел. Ото също беше в течение — както впрочем и с потребността ми да наказвам от време на време — и съвсем скоро щеше да ме издъни. Разкри ме пред Ендрю и беше на крачка да се раздрънка. Затова се принудих да действам. В навечерието на премиерата на спектакъла в театър „Сейнт Джордж“ го изчаках да излезе и се вмъкнах в апартамента му, за да разчистя всичко, което би подсказало за връзката ни — снимки, подаръци, писма и прочее. Неочаквано на вратата се позвъни. Предпазливо открехнах прозореца на спалнята и надникнах. И кого, мислиш, видях? Ендрю! Първо ми хрумна изобщо да не отварям. После обаче съобразих, че появата на Ендрю всъщност проваля начертания ми план. Възнамерявах да посетя Ендрю в болницата на следващия ден и дискретно да му остави чаена лъжичка, запалка, спринцовка и пликче със заветната дрога заедно с домашноприготвен лично от мен микс.

— Смъртоносен коктейл.

— Кажи-речи да.

— И откъде беше сигурен, че Ендрю ще си инжектира наркотик, донесен му от убиец?

— Той не знаеше, че аз знам, че той знае. Ако ми следиш мисълта, Хари. Ендрю не допускаше Ото да направи пред мен каквито и да било разкрития. Освен това всеки наркоман с първи признаци на абстиненция е готов да поеме известни рискове. Като например да се довери на човек, който гледа на него като на баща. Но когато Ендрю се появи пред вратата на Ото, вече нямаше смисъл да разсъждавам върху тези въпроси. Той бе избягал от болницата и се намираше отвън.

— И реши да му отвориш?

— Имаш ли представа колко бързо е способен да работи човешкият мозък, Хари? Дългите, заплетени истории, които сънуваме, се разиграват за броени секунди, а не за цяла нощ, както ни се струва. Въпрос на светкавична мозъчна активност. Горе-долу със същата скорост ми хрумна нов план: да натопя Ендрю Кенсингтън за убийствата. Кълна се, преди това изобщо не ми бе идвало наум! Натиснах копчето на домофона и изчаках да се качи. Застанах зад вратата с кърпа, напоена с чудодейното ми биле…

— Диетилов етер.

— … и после завързах Ендрю за един стол, извадих дрогата и скромните остатъци от неговите запаси и му инжектирах цялото количество, за да съм сигурен, че ще мирува, докато се върна от представлението. По пътя от театъра към апартамента купих още дрога и с Ендрю си спретнахме истинско угощение. Накрая май нещата съвсем излязоха от контрол и на тръгване го оставих увиснал на лампата.