Фридрих Незнански - Черните банкери

— Стига, Наталия Максимовна — притича Грязнов. — Със сълзи няма да си помогнете.

Той я прегърна през раменете, сложи я да седне на един стол.

Телефонът в спалнята започна да звъни. Наталия се надигна, отиде до апарата, вдигна слушалката. Грязнов изтича в антрето. Чу мъжки глас, но не го позна веднага.

— Какво обичате? — попита Наталия със слаб глас.

— Предупреждавам ви. Ние не воюваме с вас. Но имайте предвид, вече не се шегуваме. Затова не ходете на погребението на мъжа си. Може да завърши много зле за вас — каза мъжът.

Грязнов не повярва на ушите си. Това беше гласът на Рустам Такоев. Вячеслав едва се сдържа да не извика: „Рустам, мерзавецо, чувам те!“

— Какво още искате?! Бездруго ми взехте всичко! Кои сте вие? За какво звъните? — извика Наталия през сълзи.

Но мъжът вече беше затворил. Наталия безпомощно се отпусна на кревата, заби неподвижен поглед в пода.

— Наталия Максимовна, моля ви, не се отчайвайте. Постоянно ще бъдем с вас и ще се постараем да предотвратим всички неприятности — опита се да я успокои Грязнов, но жената мълчеше и сякаш не го чуваше.

Той отиде до телефона и позвъни на Турецки:

— Саша, съобщиха ли ти за последното обаждане?

— Току-що. Какво замислят според теб? Може би отново терористичен акт?

— Не е изключено. Знаеш ли, това беше гласът на Рустам Такоев.

— Помниш ли Котляковско? Нещо сблъсъците започнаха да се преместват в местата за вечен покой. А пък Галич беше писал, че на гробището всичко е спокойно…

В деня на погребението на Геранин ръководството на московската милиция се разпореди да бъде поставена охрана до гроба, който започнаха да копаят гробарите. Двама милиционери наблюдаваха как работниците дълбаят земята с лостове, а тя, корава като камък, се кърти на големи късове. Скованите от студа глина и пясък бяха станали монолит, който много трудно се поддаваше на иначе силните човешки ръце.

Въпреки мразовития ден на гробището се появиха посетители, минаваха оттук, равнодушно поглеждаха прясната яма. Всеки си имаше своя мъка, своя печал.

Турецки пристигна, за да изучи местността, подходите към гроба и пътя за евакуация на хората, ако възникне необходимост. Снощи беше взето решение да се копае яма на друго място, но сутринта измениха решението и преместиха гроба с четирийсет метра по-наляво по същата алея. Терористите не биха могли да подготвят взрива предварително, но се предполагаше, че ще го донесат със себе си в куфар или чанта, ще го оставят незабелязано в тълпата и ще го взривят дистанционно. Затова Турецки се уточни с ръководството на московската милиция да изпрати тук оперативни работници, които да следят за появата на подозрителни лица. Особено го безпокоеше Наталия Геранина. Нищо не става просто така. Неслучайно са я предупредили. А може просто да са се опитвали да сплашат нещастната жена?

Погребението на Геранин беше определено за два часа следобед. Сега беше едва десет. Работниците вече час и половина копаеха замръзналата почва, а бяха изровили към петдесет сантиметра, не повече.

„Господи, какъв изостанал народ сме — тъжно помисли Турецки. — Нямаме техника дори да изкопаем свестен гроб. Можем да направим ракета и да кръстосваме космоса, а нямаме време да помислим за гроба…“

Покрай него мина мургав мъж. Турецки го изпрати с внимателен поглед. Мъжът се отклони от алеята и започна бързо да се отдалечава между гробовете.

„Кой ли не идва тук? — помисли следователят. — Дори крадат цветята и венците от пресните гробове и правят от това бизнес.“

Поставиха ковчега с тялото на Геранин на насипа до гроба. Наталия гледаше отчаяно мъжа си с разплакано и измъчено лице, сякаш искаше още малко да забави сбогуването.

И изведнъж започна бавно да се свлича. Грязнов я подхвана и я изправи. Дадоха й да помирише нишадър и тя отвори очи, погледна учудено лицето на Грязнов, надвесено над нея. През краткия миг, докато беше в несвяст, сякаш беше забравила всичко, попита:

— Защо съм тук?

— На погребението сте — напомни й Грязнов.

— На чие погребение?

— Вижте сама.

Тя видя мъжа си и зарида, като закри лицето си с ръце.

Гробарите повдигнаха капака на ковчега, готови да го спускат. Една старица от тълпата поведе Наталия към покойника:

— Хайде, мила моя, сбогувай се с мъжа си.

Застанал на възвишението и наблюдаващ навалицата, Турецки виждаше всичко с крайчеца на окото си. Имаше твърде много хора, за да проследи всички, но обръщаше внимание само на онези, които носеха чанти или куфарчета. Веднага даваше знак на хората си и те отиваха, вежливо проверяваха съдържанието на чантата, обяснявайки действието си с опасността от терористичен акт.