Фридрих Незнански - Черният квадрат

При театър „Вахтангов“ на улица „Арбат“ се изстрелях от тролея, претичах на отсрещния тротоар и се мушнах в някакъв вход. Откъм площад „Арбат“ се показа черната волга, която се движеше най-малко със сто километра в час. Тролейбусът бързо потегли и се понесе с пълна скорост по безлюдната улица към „Смоленска крайбрежна“. През тясната пролука на вратата видях, че волгата го застигна някъде при „Плотников переулок“. Излязох от входа, свих по „Старо-Конюшенни“ и криволичейки по арбатските улички, се отправих към Кропоткинското метро.

Изкарах като крадец ладата на Рита измежду другите паркирани коли, бавно набрах скорост и се понесох по притихналата Москва по диагонал към парка Соколники и Богородското шосе.

Те ме настигнаха по Богородското шосе там, където се отклоняваше вдясно някакъв безименен черен път. Оставаше ми не повече от километър до завоя към „Олений тупик“. Дано успея… Погледнах в огледалото — жълтите точки на халогенните фарове неумолимо се приближаваха. Трескаво, до болка в китките сграбчих волана и натиснах газта докрай. Стрелката на спидометъра скочи, на 140. Колата престана да ми се подчинява и докато се мъчех да се справя с управлението, с ужас си помислих — дано само не полети по стръмния каменист склон… След няколко секунди разбрах, че няма да им избягам. Намалих скоростта, през огледалото ме заслепиха светлините на техните фарове. Дръпнах ръчката на вратата, изключих от скорост, натиснах с всичка сила педала за спирачките, а с левия крак ритнах вратата да се отвори. В ужасяващия писък на спирачките не чух удара отзад, но ми се стори, че главата ми се отделя от шията от някакъв силен тласък. Изхвръкнах от колата и се затъркалях по бетонното платно. С оглушително чегъртане и хрущене черната предница на волгата смачка като хармоника багажника на ладата.

Ударих се силно в крайпътния стълб и изохках от болка. Но след секунди забравих за нея, когато видях над себе си разкривеното от злоба лице на Касарин.

— Къде са книжата? — изхриптя той, сега вече приличаше не на плъх, а на чакал, и насочи към челото ми необикновено дългия си пистолет. Доплака ми се от яд и безсилие… Неочаквано със силен трясък и звън, сякаш падаше новогодишна елха, се посипа градушка от стъкла — по чудо задържалото се счупено предно стъкло на волгата се пръсна на хиляди парченца. Касарин трепна от изненада, за миг извърна глава и тогава го ритнах по коленете, влагайки цялата си сила и умение на самбист. Той се преви от болка, но все пак успя да стреля — някъде покрай мен, — а в следващата секунда аз вече се бях вкопчил в него, прегръщайки го здраво през ръцете. Въпреки това той продължи да стреля напосоки — разнесе се остра миризма на бензин. Отблъснах го от себе и светкавично го ритнах по ръката, нанасяйки му саблен удар по врата. Неестествено отметнал глава назад, Касарин падна по гръб върху смачкания капак на волгата.

Въздъхнах с облекчение и бръкнах в дънките да проверя там ли са касетите с филмчетата — те бяха съвсем здрави, плътно прилепнали една до друга на дъното на джоба. После надникнах във волгата — с окървавено лице Виталий Шакун бе клюмнал на волана. Измъкнах пистолета от ръката на Касарин и го хвърлих надолу по склона, след което долепих ухо до гърдите му — беше жив.

Качих се в ладата, завъртях ключа на стартера и дадох газ. Двигателят изрева, но се чуваше някакво силно чукане. Натиснах амбреажа, включих на първа и дадох още газ — нещо затрещя, запищя, но колата все пак тръгна, като лъкатушеше леко наклонена надясно, а от ауспуха се понесе същинска канонада… След като докретах до завоя към улица „Альонина“, поспрях и погледнах назад. Първо си помислих, че греша, че само така ми се е сторило, но жълтите фарове не стояха на място, а се движеха бавно, после по-бързо и още по-бързо. Обърнах се и дадох газ, но небето изведнъж светна и сякаш се разцепи. Спрях и изскочих от колата: вместо жълтите фарове видях на шосето огнено кълбо, което изхвърляше с трясък и съскане дълги синкави стрели от пламъци. И хукнах натам. Защо?! Аз тичах да спасявам него, Касарин, убиеца на моята Рита. Тичах с глупашката надежда, че все пак ще стигна и ще успея да го измъкна жив от пламъците. Сълзи се стичаха по лицето ми, ненавиждах се, готов бях да се хвърля в този огън от омраза към самия себе си. Но не можех нищо да променя — аз го съжалявах.

Стоях край огнения гроб на двамата изроди и не изпитвах нищо друго освен отчаяна жалост. Някъде долу шумеше невидима река. Бях сам–самичък в този свят. Всичко, което беше прекрасно и страшно, добро и зло — всичко си отиде, всичко свърши. Остана ми само една тъпа и неизлечима, вечна болка.