Фридрих Незнански - Черният квадрат

Бързо напъхах книжата в касата, угасих лампите и се заврях в гардеробчето на Семьон Семьонович.

Както и трябваше да се очаква, Серафима не се задържа дълго в кабинета по криминалистика и въобще в сградата на прокуратурата. След половинчасовото седене в неудобното гардеробче аз се поразкърших и продължих коварното си дело.

Заснех „досието“ на Касарин, което ми беше добре известно, и към десет часа приключих работата. Разтребих кабинета на Мойсеев, върнах материалите на Ракитин в касата, прибрах си папката, после слязох по черното стълбище в котелното, откъдето излязох в задната част на двора — оттатък строителните изкопи за новата сграда. Прескочих сравнително ниската ограда и се озовах на съседната улица, където видях да идва насреща ми свободно такси.

Ирка Фроловска седеше в кухнята и ядеше семки. В краката й се беше разположил Ричард — немската овчарка на леля й. Родителите на Ирина бяха в поредната тиха война, ето защо след заниманията в консерваторията тя прекарваше свободното си време в нашата квартира, използвайки за упражнения старото пиано на леля си, Клавдия Петровна.

— Ира… — повиках я шепнешком и тя с готовност скочи от табуретката. Направих й знак да дойде в стаята ми. — Искам да те помоля за една услуга…

— Ох, Шурик, с най-голямо удоволствие!

— Шшт… Виж този телефонен номер и го запомни.

Тя задвижи устни, присвивайки котешките си очи.

— Запомних го.

— Иди да се обадиш от автомата на ъгъла на „Сивцев Вражек“. Първо се огледай, никой не бива да чуе разговора. Ще търсиш Дейвид. Кажи му, че се обаждаш по моя молба и че днес трябва да се срещнем с него. Разбра ли? Днес!

Ирка поведе Ричард за каишката и тръгна към външната врата, като облече пътьом старото си излиняло палто.

След петнайсетина минути се върна — телефонът на Дейвид не отговарял. На въпроса ми дали е забелязала по нашата улица някакви подозрителни лица, тя неочаквано отговори:

— Да. Двама души. Стояха в двора на черквата.

— И защо реши, че са подозрителни?

— Ричард взе да ръмжи срещу тях. Той познава всички хора наоколо.

— А видя ли кола?

— Не. Ако искаш, да ида пак?

— По-късно… Какво да правя?

— Да не е отишъл на кино с момичето си?

— Кой?

— Твоят Дейвид.

— Откъде знаеш, че си има момиче?

— Предполагам… — Ирка бе влязла в ролята на детектив. — А как ти е ръката, Шурик?

— Ръката?! А-а, ръката… Добре. Боли ме, разбира се, но няма значение — отговорих машинално, мислейки си за друго. Мъчех се да си припомня какво си говореха с Альона на английски. Май си казаха „до утре“? Не, какво ти „до утре“, утре заранта той заминава… Каза й „ще те видя по-късно“ и после още нещо си приказваха. Не помня. Не, не мога да си спомня. След това Альона каза вече на руски: „Ще те откарам на аерогарата.“ А Дейвид: „Аз ще карам, а ти ще върнеш колата.“

— Какво ти е, Шурик?

— Знаеш ли, той е у Альона. Какъв глупак съм.

— У кого?!

— Няма значение.

Отворих чекмеджето на бюрото си. До снимката на Рита лежеше връзката ключове от колата й. Не знам как в оня фатален петък те се бяха озовали в моя джоб. Сигурно оперативниците са решили, че ключовете са мои, и са ги пъхнали в якето ми.

— Ира… Операцията продължава. Вземи Ричард и го изведи на разходка. А аз… ще се кача на покрива през капандурата на таванското помещение и по покривите на съседните сгради ще стигна до „Мало-Афанасиевска“. Ти застани там на ъгъла и ако видиш ония двамата, постарай се да ги задържиш, насъскай Ричард срещу тях или направи нещо друго… Трябва да се кача на трийсет и девети тролейбус и да им избягам.

— А кои са тези мъже?

— Те убиха Рита…

Ирка хвана Ричард за каишката и го поведе към вратата.

Това бяха те. По-точно той. Не знаех кой, не знаех името, нито пък виждах лицето, но бях сигурен, че това е той, убиецът. На стотина метра бе паркирана черната волга. Аз стоях във входа на ъгловата сграда и чаках да се появи иззад завоя тролейбусът. Ето той се приближава до колата и се навежда към прозореца. Казва нещо на другия, който седи вътре. Същата секунда се зададе тролейбусът. Ирка също го видя, защото тутакси съкрати дистанцията до тях. Както обикновено, тролейбусът стоя дълго на последната спирка, дори ми изтръпна вратът да надничам и изпитах известен страх. Но по някое време видях, че шофьорът се готви да потегли. Изскочих от укритието си и тичешком се качих в тролея, промушвайки се през затварящите се вече крила на вратата. Междувременно чух как яростно залая Ричард. Тролейбусът бавно завиваше на „Голяма Афанасиевска“. Погледнах през задното стъкло — Ричард не му даваше да се качи в колата, Ирка, поотпуснала повода, се суетеше край тях и се преструваше на ужасена. И тогава видях неговото лице. Това беше Виталий Шакун.