Фридрих Незнански - Черният квадрат

Стремглаво изтичах от кабинета и влязох най-спокойно при Мойсеев с папката под мишница.

— Александър Борисович — засуети се той, — моля ви, почакайте ме, мисля, че няма много да се бавя…

Онова, което вършех, беше страшно непочтено, но в момента аз не можех да си позволя да бъда порядъчен човек. Бързо отидох до огнеупорната каса — ключовете все така висяха на вратата, отворих я и започнах да ровя между пликовете, пакетите и кутиите, прибрани в нея. Под един пакет, увит с вестник, напипах мушамена опаковка. Измъкнах пакета, извадих от него дебел сноп книжа, сложих на тяхно място папката със старото дело, увих го с мушамата и го оставих на същото място…

След десетина минути Семьон Семьонович се върна разочарован — някой си бе направил лоша шега с него. Старият криминалист дори не забеляза, че бях червен като рак и ръцете ми трепереха.

„Седемнайсет часът и нула минути“ — отговори автоматичната телефонна информация. Броях минутите до края на работното време, имах чувството, че часовникът ми изостава, и на всеки петнайсет минути набирах „100“.

В коридора се чу неясен шум и някой високо изпсува. Реших да видя какво става и тъкмо посегнах към вратата, но тя тутакси ме връхлетя заедно с кошмарна миризма на алкохол и… капитан Грязнов, който едва не ме събори, седна до масата, като първо метна на нея дългите си луничави ръце, после намести мършавия си задник на най-близкия стол и едва тогава изтегли от вратата дългите си крака.

— Ще им… Сашок… така ще им… ъъъх… те мен да ме… прекарат… ммм… ще ги… убия… ще им… за Риточка… за Костя… със собствените си… ръце… ще го… убия… гад… ще…

И Грязнов се стовари на пода заедно със стола. Опитах се да го издърпам на дивана, но той се съпротивляваше — искаше да остане на малкото пространство между шкафа и страничната облегалка. Хукнах за помощ при Мойсеев, като преди това заключих вратата. Семьон Семьонович имаше в подвижната си лаборатория всичко необходимо за екстрени случаи и след две–три минути вече разтривахме слепоочията на Грязнов, наливахме му нещо в устата и бутахме под носа му шишенце с амоняк.

— Не намирате ли, Александър Борисович — каза Мойсеев, — че тази гледка не отговаря на общоизвестното твърдение „Човек звучи гордо“?

Не, не намирах. Беше ми жал, знаех приблизително какво става с Вячеслав, по-скоро досещах се. По някое време той се поуспокои и остана да лежи кротко на дивана, провесил през страничната облегалка дългите си крака в контешки обувки и с леко извити навътре стъпала като на дете. Семьон Семьонович отиде да уреди транспортирането му до вкъщи, а аз пуснах резето на вратата, за да не може да се отключва отвън, и седнах да изслушам горчивата изповед на капитан Грязнов.

Бяха го купили срещу евтин компромат — някой го видял пиян на 7 ноември по време на дежурство на правителствен обект (това първо), бил разказвал — пак така в нетрезво състояние — антисъветски вицове (това второ) и, трето, което било „най-страшното“ — в Сандуновските бани го хванали момчетата от районната бригада за издирване нарушителите на трудовата дисциплина тъкмо когато си пиел мирно и тихо биричка с колегите от МУР в една самостоятелна кабина, също така през работно време. Касарин го извикал при себе си и обещал да потули всичко, ако работи за КГБ. Слава се съгласил, тъй като бил авантюрист по характер, и отначало дори му харесало да следи собствения си началник — Меркулов, но после загрял, че в тая работа има нещо гнило, ама вече било късно…

Мойсеев се върна с шофьора Гена, на когото Меркулов помогна да си оправи москвича. С общи усилия и криейки се от началствата, тримата успяхме да напъхаме Грязнов в колата.

Беше шест без пет.

Затворих се в една кабина в тоалетната — доста банално, но не можах да измисля нищо по-свястно — и зачаках да утихнат стъпките и разговорите по коридора. Близо трийсет-четирийсет минути слушах как се хлопат врати и се превъртат ключове. Най-после всичко утихна. Излязох от моето убежище и минах по коридора от единия до другия край, проверявайки всяка врата — на етажа нямаше никого. Тогава отидох до остъкленото шкафче с ключовете от стаите, отвинтих с предварително взетата отвертка халките на катинарчето, взех ключа от кабинета по криминалистика, след което отново завинтих халките.

Влязох в кабинета на Мойсеев и без да паля осветлението, бутайки се по пътя към прозореца в някакви апарати, спуснах плътните завеси и включих настолната лампа. Монтирах трикракия статив и завинтих на него фотоапарата „Зенит“, който още през деня бях видял оставен на открито. В лабораторията имаше и репродукционни химикали, но аз не умеех да боравя с тях кой знае колко добре, затова реших да не рискувам. Домъкнах четирите осветителни лампи. Лентата ми беше ГОСТ-65. Фиксирах блендата на 5,6 и експозицията на 1/125 сек. Това бяха средните величини за най-сполучливи резултати.