Фридрих Незнански - Операция „Фауст“

— Всичко е наред, Саша. Спектакълът продължава — тихо каза Грязнов. — Отлепяй, Вася, към „Кржижановски“… номер десет…

Паркирахме откъм нечетните номера на улицата и започнахме да наблюдаваме как ония двамата измъкнаха Жуков от колата и го настаниха на пейката. Женя, ако се съди по движенията му, пееше оперна ария. Двамата седнаха в колата, отдалечиха се на стотина метра и спряха. Жуков се свлече от пейката и се опита да се изправи. Колкото и да се мъчех, не можех да повярвам, че е трезвен.

— Така. Вася остава в колата, а ние с теб отиваме при Женя… Не тук, в жилището му.

Висяхме на стълбищната площадка поне още половин час, докато от асансьора най-после не излезе Жуков.

— Едва се измъкнах от „биячите“ на Троян. Сега се стягаме бързо и се връщаме на „Кутузовски проспект“.

Влязохме в ергенската квартира на Жуков и той започна да се преоблича в черен анцуг.

— Значи така. Слава, донеси нарзан от хладилника. Отцепих се страшно, не се наложи особено да се преструвам. Утре предавам цялата автоколона на Троян. Готви се нещо грандиозно. Седем камиона ще превозват експлозива. Успях да напия тоя Троян и той ми демонстрира автомат нов модел, разглобяваше го и го сглобяваше за девет секунди — направо рекорд! Майната му… Обаче извади автомата от замаскиран сейф. Трябва да го открием. Там навярно се пазят всичките им секрети.

Жуков извади от вградения гардероб алпинистка екипировка и взе да проверява карабинерите.

— Какво си решил да правиш? — попитахме двамата с Грязнов в един глас.

— Вие ще ме подсигурявате на покрива, а аз ще се спусна до прозореца, ще се опитам да отворя сейфа. Как ли? Не е ваша работа, ченгета! Давай фотоапарата.

— Ти си мръднал бе, Женя! Сега ще тресне бурята, цял ден се кани!

— Както казват българите в такива случаи — няма нищо по-хубаво от лошото време. А Едуард Никитич ще нанка поне още два часа и няма да мръдне. Сипах му от Шуриното сънотворно. Те ме изтарашиха както и на нашата митница не са ме преравяли. Обаче за цигарите не се сетиха…

Вася остана в колата да наглежда булеварда, а ние с Грязнов стояхме в двора на блок 36 под проливния дъжд и следяхме как Жуков се спуска по въжето от прозорчето под покрива. Едва го различавахме върху потъмнялата от дъжда стена. Един етаж надолу, втори, трети… Ето, той спря, отблъсна се силно с крака от стената, прехвърли гъвкавото си тяло през отвореното тясно прозорче с матово стъкло и изчезна в тъмната дупка. След няколко секунди отново го видяхме на прозорчето. Той замахна и хвърли неголям вързоп — въжето с карабинерите — точно в средата на детския пясъчник.

— Сега давай бързо нагоре — прошепна ми Грязнов.

Измъкнах от кобура своя „Макаров“ и прилепих ухо до вратата. Грязнов се дръпна до отсрещния апартамент, извади пистолета си и се присви, готов по мой знак в същата секунда да избие вратата от пантите. Наоколо цареше пълна тишина. Броях наум секундите… Една, две, три… Ще успее ли Женя да отвори сейфа?… Четиридесет и пет, четиридесет и шест… Ами ако Троян все пак се събуди? Ако му се приходи до тоалетната например? Двеста и двадесет, двеста двадесет и едно… Аз никога не съм вземал сънотворно, знам за действието му само по учебниците и литературата… Осемстотин и петдесет, осемстотин петдесет и едно… „Дори да загинем — ний, братята по съдба… Дори да загинем — ний, братята по съдба…“ Едно, две, три — започнах да броя втората хиляда… „Главният изверг е дал на тази чаша своето име…“ Все пак Гудинас е влагал някакъв смисъл в своите шантави записки… Сто тридесет и четири… Напрегнато вдигнах ръката си с пистолета — не чух нищо, но видях как бавно се завърта топката на английската брава. И от апартамента на Троян — сякаш няма нищо по-естествено — излезе Женя Жуков.

— Паша! Приготви ни своите проявители закрепители и продължавай да си хъркаш! Трябва да промием със следователя едно филмче — каза Грязнов с хремав глас на дежурния криминолог.

Двамата с Грязнов влязохме във фотолабораторията на НТО да проявим, фиксираме и копираме фотоматериала, заснет тази нощ от Жуков. Експертът Паша ни изпрати със сънен поглед, обърна се към стената и продължи „да дежури“.

След час завършихме своето фототворчество и закрачихме по ехтящите коридори към кабинета на Грязнов, където спеше като невинен младенец Жуков.

Отместих папките с оперативни дела към ъгъла на дългото бюро и разстелих снимките пред себе си. Първата страница на все още неизсъхналия фотоалбум заемаше ръкописен текст с едър четлив почерк и заглавие: „Паметка — съвещания при маршал Сталин“. Съмнения за авторството нямаше — всяка записка беше подписана с „Е. Т.“, тоест Едуард Троян.