Фридрих Незнански - Операция „Фауст“

— Не е ли онази Троян, героинята? Известната снайперистка от Отечествената война?

— Не, тя е снайперистка, само че по-особена… Не гадайте, приятелю мой, все едно никога няма да отгатнете! Сега ще ви разкажа удивителната история за една забележителна и неповторима жена… Простете, имате ли време? Моето е и много, и малко едновременно. А вие вероятно бързате? Младежта винаги е в движение…

Полонски беше от хората, които обичат да си начешат езика, да си спомнят миналото — сега вече това не е опасно… Потребността на човек да се изповядва няма никога да изчезне. Комплексът за изповедност е хроническата болест на нашите пенсионери. Особено почетните: от местно, републиканско и съюзно значение. Те имат какво да си спомнят и да разкажат на внуците. Жалко само, че ние, младежта, не си падаме особено по спомените на нашите дядовци… Но в мое лице Семьон Яковлевич Полонски намери благодарен слушател, макар аз още да не предполагах колко нужни са за „моето следствие“ спомените му за семейство Троян.

— Семьон Яковлевич, аз не бързам, разказвайте…

— Какво представлява любовта на мъжа? Кратки прибежки от една мека постеля до друга, още по-мека? А женската любов? Да покориш, да примамиш, да съблазниш! Да превърнеш джигита в оседлано, покорно магаре! Следите ли мисълта ми, Саша? Тоест и при жените, и при мъжете всичко се основава на примитивния инстинкт: хапи, покорявай, подчинявай! Обърнете внимание, не да се отдадеш на олтара на любовта, както беше с нас, старите поколения, възпитани в сантиментален дух, а да вземаш! Не да жертваш себе си, а да принасяш в жертва другите! Тази ужасна същност на съвременния човек — имам предвид човека от новата формация — беше успяла да разбере една съвсем зелена девойка от прекрасния украински град Днепропетровск. Между другото аз съм роден там… Тя беше най-красивото създание. Да си призная, аз бях малко увлечен по нея. Даже се опитвах да я очаровам чрез московския театрален свят… Но на нея, разбира се, не й беше до мен. Тя искаше да сграбчи живота. Нина Троян пристигна от Днепропетровск, за да покори Москва. Тази натурална блондинка с изумително сини кладенчови очи си намери работа като стюардеса на въздушния лайнер, който издигаше във висините драгоценните тела на нашите ръководители… Съблазнил я, както тя ми разказа, пилотът на правителствения самолет. Той я представил на Никита Сергеевич… Виждам, Саша, че на езика ви се върти въпросът: кой Никита Сергеевич? Нима същият? Отговарям: да, същият! Никита кукурузника, цар Никита, първи секретар, премиер и прочее… Той бил така очарован от прекрасната стюардеса, че заради младата Нина бил готов да захвърли старата — своята Нина Петровна… За дълго или за кратко, но цар Никита поживял с Нина Троян, тя получи стая срещу мен, в осми апартамент и… му роди „царевич“, прекрасен малчуган, когото нарекоха Едуард — защо му е харесвало на Никита Сергеевич това име, не знам…

Докато слушах невероятния разказ, не можех да реша веднага — дали този драматург на самодейния театър говори истината? Или си фантазира по навик.

Полонски вдигна очилата на носа си.

— Виждам недоверие на лицето ви. Мислите си, старчето май съчинява, а?

— Често казано, историята е доста странна.

Потърсих цигарите в джоба си и си спомних, че току-що изпуших последната.

— Виждам, че нямате какво да пушите. Аз имам „Прима“, ако не възразявате. — И Полонски измъкна от джоба си неразпечатано пакетче.

— Аз, разбира се, не пуша, но за всеки случай нося цигари и кибрит.

— Благодаря, Семьон Яковлевич… А тази Нина Троян само едно дете ли имаше от Никита?

— Само едно — Едуард Никитович Троян. Той носи фамилията на майка си. Сега е военен. След смъртта на баща му някой най-горе настоял Едик да върви по военна линия. Но Нина Тарасовна роди и дъщеря — Светлана. Никита Сергеевич имаше един помощник Аралов, незабележим тип, сива личност. Та Никита Сергеевич настоя той да сключи брак с Нина Троян. Отначало това било фиктивно. Но после, както често става, фикцията се превърна в реалност… Те станали мъж и жена. Назначиха Аралов за републикански министър и те се преместиха в блока на Министерския съвет…

— Срещате ли се с Нина Троян? — попитах аз.

— Случва се, но не често. Предимно, когато тя има неприятности. Тогава Нина ми се обажда по телефона, отпуска си душата, жалва се от съдбата. Както например неотдавна, когато свалиха мъжа й от министерското кресло. Впрочем не само него. Новата метла поновому мете… Между другото, с вас, другарю юрист, е интересно да се разговаря. Няма ли да си оставите телефончето? Може пак да побеседваме.