Фридрих Незнански - Операция „Фауст“

— Много тежка форма на косопаден лишей — казва лекарката. — Практически настъпи пълно оплешивяване… Аз я помня, тя много преживяваше и не искаше да я посещават. Само когато идваше брат й се оживяваше, а иначе все мълчеше… Много тежък характер, даже зъл. Да, неприятна болест за такова младо, толкова красиво момиче. Трагедия, бих казала. Самата аз й поръчвах перуката при един познат фризьор… преди да я изпишем.

Тролейбусът се влачи като катафалка и замира пред светофарите всяка минута. Вътре е толкова душно, че потта от мен направо тече. И отново чувствам силна болка в тила, а към гърлото ми се надига гадене. Опитвах се да не мисля за разговора с лекарката, но мислите идваха от само себе си, а това предизвикваше още по-силно гадене…

Романова се откъсна от телефона, за да попита Грязнов:

— Сигурен ли си, че не трябва да ви подсигуряваме?

— Сигурен съм, иначе ще провалим работата. Женка отива празен, аз му издърпах всичките микрофони от задника. Той ще иде с тролея, а ние с Турецки — с кола.

— И пистолета ли му взе? Може би по-добре ще е да му го оставим, момчета… — Романова се вълнува, затова говори с непривично спокоен за нея тон. — Какво като го обискират? В най-лошия случай ще му го вземат.

— Александра Ивановна, у него не бива да има нито един подозрителен предмет, а ти искаш да му пробуташ пистолет.

— Защото се тревожа… Шофьорът ви ще бъде Вася, ново момче. Аз и Погорелов ще седим при радиото до победен край…

Заседнахме на кръстовището пред хотел „Москва“. Часовниците ни вече показваха седем без една минута, а тепърва трябваше да пресечем Манежния площад. Най-после движението тръгна, ние се прилепихме до тротоара край улица „Херцен“ и аз веднага забелязах самотната фигура на Жуков под кръглия градски часовник. Седем и две минути. Жуков погледна часовника над главата си и се отправи към фоайето.

— Саша, ти оставаш с Вася да слушаш уоки-токито.

Грязнов се изниза от волгата и скоро рижата му глава се мярна сред опашката, която като змийче заобикаляше ъгъла на Манежа. Вече беше седем и пет минути. И в този момент, нарушавайки всички правила за движение, пред самия вход паркира разкошно „Ауди“, от което излезе висок военен. А ние чухме гласа на Грязнов: „Внимание“. Вася отпусна съединителя, но пак се чу тенорчето на Грязнов: „Остави! Те са пуснали опашка след себе си.“ Следях внимателно Троян. Той се качи по стъпалата на Манежа и един спортен на вид младеж, който стоеше до милиционера, му кимна с глава към вратата. След две минути двамата — Жуков и Троян — излязоха от фоайето. Бях сигурен, че Женя вижда Грязнов, макар той нито веднъж да не погледна към него. Троян отвори вратата пред Жуков и седна до него, а аудито се отлепи от мястото си, зави наляво и тръгна покрай Александровската градина. „Внимание! Следете вишневото жигули на улица «Херцен»! Веднага след него!“ Изгубих от очи Грязнов, виждах само вишневото жигули, което рязко потегли от улица „Херцен“. Вася обърна на площада под прикритието на един тролейбус и в колата почти в движение се хвърли Грязнов.

— Не изоставай от жигулито! — викна той на Вася. После спокойно се обърна към мен: — Отидоха да плюскат. Къде — Женя не знае.

Направихме кръг на Площада на революцията и отново се върнахме на Манежния, следвайки на прилично разстояние вишневото жигули. Аудито беше далеч пред нас.

— Браво, Вася. Той дойде при нас от КАТ, Саша, така че Шура ненапразно ни го даде днес. Знае техниката на преследването, не ти е работа. Така ли е, Василий?

Василий отговори с достойнство:

— Е!

Жигулито ни доведе до сградата на СИВ. Там вече стоеше празното ауди. Изчакахме, докато жигулито се повъртя малко отпред и после изчезна в неизвестно направление. Паркирахме волгата така, че да не бие на очи, и зачакахме. Вася изтича до магазина и донесе две бутилки мляко и един хляб.

— А Женя там лапа желирана пъструга — произнесе замислено Грязнов, докато дъвчеше хляба…

След два часа от ресторант „Мир“ излязоха четирима: Троян, Жуков и двама непознати. Женя се клатеше подозрително и излишно размахваше ръце. Тревожно погледнах Грязнов.

— Не се бой. Играе… — И изведнъж закрещя: — Пердаши пред тях, Вася — на „Кутузовски проспект“ 36!

— От къде знаеш? — попитах го.

— А сигнализацията за какво е? Той ми направи знак „Отиваме в дома на Троян“.

И ние отново чакахме, сега вече на „Кутузовски проспект“. Чак в единайсет и половина от входа излязоха трима — и сърцето ми сякаш пропадна. Двамата спътници на Троян влачеха Жуков.